— Не, аз съм добре. Не се тревожи, ще хвана такси.
— Анна, недей да спориш с мен. Майкъл тръгва.
— Лиз, всичко е наред. Говорих с Мич. Ще ти кажа, когато се върна. — Приятелката й се опита отново да протестира, но Райли я сряза: — Не си прави труда да пращаш Майкъл. Ще се прибера за по-малко от десет минути.
Тя затвори телефона, без да даде шанс на Лиз да й опонира. На портала помаха за довиждане на униформения служител от Тайните служби зад куршумоустойчивите прозорци тръгна към Пенсилвания Авеню. Вдигна лице към небето и се усмихна от облекчение. Есенният въздух беше хладен и освежаващ. Една пресечка по-нататък, пред галерия „Ренуик“ на ъгъла на Седемнайсета улица, взе такси и каза на шофьора адреса в Джорджтаун. Таксито се вля в пътното движение и Райли се отпусна на задната седалка. Напрежението беше изчезнало. В съзнанието й витаеше само мисълта за голяма чаша мерло и продължителен сън.
Тъмносинята „Краун Виктория“ с държавни номера и две антени, монтирани до задното стъкло, беше паркирана на Седемнайсета улица. Зад волана седеше Дейв Полк и гледаше как таксито потегля с обекта на неговото наблюдение на задната седалка. Полк запали двигателя и го последва. В багажника имаше куфар. Той изглеждаше съвсем обикновено, но съдържаше модерна апаратура за прехващане на разговори от аналогови и цифрови телефони. Техниката беше произведена в Тайван и имаше най-голям ефект при подслушването на аналогови разговори. Но ако работещият с нея имаше точния номер на цифровия телефон за подслушване, апаратурата беше еднакво ефикасна. От куфара стърчаха два кабела. Единият беше прикрепен към антената на задното стъкло, а другият — опънат под задната седалка и постелките и излизаше измежду двете предни седалки. Към него беше включена малка слушалка, която Полк си беше сложил в ухото.
Беше на пост от три следобед. През по-голямата част от смяната му не се случи нищо, за разлика от последните петнайсет минути. Днес беше първият ден, в който я следяха. Не бяха казали на Полк защо, но и той не пита. Беше дисциплиниран войник. Изпълняваше заповедите, без да задава въпроси. Това не означаваше обаче, че е някакъв робот. Той се интересуваше от актуалните събития, а и имаше напълно нормално влечение към противоположния пол. Благодарение на тези две обстоятелства Анна Райли не остана незабелязана от него. Тя беше най-сексапилната репортерка във Вашингтон и беше участвала в кризата със заложниците в Белия дом преди година. Полк си спомняше една статия, в която пишеше как нейните колеги й се възхищавали, че не е поискала да трупа дивиденти от участието си в трагедията. Той подозираше, че в тази история имаше и скрити моменти.
Когато следиш някого, имаш много свободно време. Вече беше прочел „Уошингтън Поуст“ и „Уошингтън Таймс“ от край до край. Обичаше да сравнява двата вестника и начина, по който те излагаха материалите. Те бяха всекидневното му доказателство колко пристрастна и субективна е пресата.
Полк продължи да следва таксито на запад по улица G. Внимаваше да спазва достатъчно голяма дистанция. Едно от нещата, за които му бяха казали да следи, беше дали Анна Райли осъществява някаква комуникация с мъж на име Мич Рап. От чутото досега Полк заключи, че този Мич Рап е неин приятел. Първоначално си мислеше, че основна цел на наблюдението му е Райли. Сигурно ставаше въпрос за някакъв журналистически материал, по който тя работи и се рови нежелано. Но сега, след като чу разговора с Рап, започваше да се пита дали не той е целта.
Рап нареди на Кенеди и Стансфийлд да сложат ръце в скута си, за да може добре да ги вижда. Те се подчиниха. И двамата бяха напълно наясно със способностите му. Рап се премести зад Стансфийлд и зае позиция така, че гърбът му да е към стената, а не към някой от прозорците. Подпря дръжката на пистолета върху облегалката на кожения стол и насочи дългия черен заглушител към Коулман. Черните му очи не се отделяха от Кенеди. Търсеха и най-малкия признак за вина. Нямаше такъв. Точно от това се боеше. Тя изобщо не трепваше.
Кенеди позволи на изненадата да я обземе само за миг. Сега беше очевидно, че е пропуснала нещо. През последните няколко дена беше толкова разтревожена за Рап! Не й мина през ума, че Рап може да предположи, че тя и Стансфийлд са му устроили капан. Каза си да остане спокойна, а на глас изрече:
— Мич, знам какво си мислиш, но не си прав. Никога не бих постъпила така с теб.
— А, така ли? И откъде знаеш какво си мисля?
— Защо иначе ще нахълтваш така?
Рап пренебрегна въпроса:
— Защо изпратихте онези двамата да ме убият?