— Това ли са се опитали да направят? — Кенеди хвърли поглед към Стансфийлд. Поне за едно нещо бяха прави. — Мич, не съм им давала такава заповед. Боя се, че сме били предадени. От кого — още не знаем.
Рап искаше да й повярва, но му трябваше доказателство.
— Доколкото знам, Айрини, има само трима души, които могат да ми заложат такъв капан. Директорът Стансфийлд, ти и президентът. Кой от вас беше?
— Мич, никога не бих ти сторила подобно нещо… нито Томас или президентът.
— Защо се държа толкова странно, когато ти казах по радиостанцията, че това е последната ми задача? Дали не беше защото не искаш да се мотая жив с всичките ти мръсни малки тайни? Не искаше ли да сложиш край на проблема чисто и елегантно?
Кенеди поклати тъжно глава. Обвиненията му я наскърбиха.
— Познаваш ме много добре. Никога не бих ти причинила вреда. Държах се странно заради Томас. Той умира от рак. Ти не знаеше, нали?
— Не. — Рап извърна поглед към Стансфийлд. Наистина изглеждаше слаб и болнав.
— Всичките лешояди вече кръжат отгоре и се готвят за пир. От всички страни идва натиск. — Кенеди млъкна за малко и добави: — Погледни ме в очите, Мич, и ми кажи наистина ли мислиш, че може да съм сторила подобно нещо?
Рап беше разбрал едно през последните десет години — че хората са способни на почти всичко. Въпреки това обаче досега винаги можеше да разчита на Кенеди. Тя беше човекът, който трябваше да пази тила му.
— Ако не си ти, тогава кой?
— Това се опитвахме да разберем.
— Само ме сложи в една стая с екипа, който изпрати в Германия, и аз ще се погрижа.
— Няма да може.
— О, чакай да позная. Те са изчезнали.
— По-лошо.
— Мъртви са.
— Да.
— Колко удобно!
— Повярвай ми, аз най-много исках да говоря с тях.
Рап измърмори:
— Всъщност аз бях преди теб. — Той насочи пистолета към Кенеди. — Тя не се опита да убие теб, а мен.
— Какво точно се случи в Германия?
— Имам няколко въпроса, преди да преминем към тази част. Откъде знаеш, че са мъртви?
Кенеди погледна към Коулман. Бившият командир на морските тюлени се обади:
— Видях със собствените си очи.
— Видя или дръпна спусъка?
Коулман поклати глава.
— Не ги убих аз.
— Скот, не се обиждай, но какво изобщо правиш в цялата тази работа ти, по дяволите?
Стансфийлд се изкашля и вдигна ръка.
— Аз го изпратих, Мичъл. Получихме съобщение от Дженсън — ти ги познаваш като Хофман — след мисията. Те твърдяха, че графът е ликвидиран, но ти си загинал в операцията. Когато проследихме развитието на ситуацията, стана очевидно, че Дженсън грешат. Имаше сведения, че някой с твоето описание е видян да напуска имението на графа пет-десет минути след Дженсън. После избухна пожарът. Двамата Дженсън не казаха нищо за него. Заподозряхме нещо и аз накарах Скот да отиде в Колорадо и да докара тук Дженсън за подробен доклад и разпит.
— Мич, какво стана в Германия? — намеси се Кенеди.
— След минутка. — Рап се обърна към Коулман: — Разкажи ми за Колорадо.
— Отидох там с моите хора да ги взема.
— Кога?
— В събота вечерта. Дженсънови имат къща западно от Денвър в един малък град, наречен Евъргрийн. Установихме наблюдение и тъкмо се готвехме да тръгнем към къщата в неделя сутринта, когато се появи друга група и ги застреля.
Рап го изгледа изпитателно, опитвайки се да разкрие лъжата.
— Коя беше другата група?
— Не знам. — Коулман поклати глава. — Бяха четирима. Трима мъже и една жена. Действаха много професионално. Бързи и точни.
— Наистина ли нямаш идея кой е могъл да бъде?
— Не.
— Това са глупости, Скот — повиши тон Рап. Обърна се към Кенеди: — А ти?
— Обсъждахме проблема, когато ти нахлу — каза тя.
— О, извинете, че забравих да почукам, но, надявам се, разбирате, че съм малко ядосан. Пращате ме на мисия, за която се очаква да знаят шепа хора, и точно след като премахвам графа, обръщам се и онази кучка, която трябва да ми помага, изстрелва два куршума в гърдите ми. Напълно ясно е, че някой ми е устроил капан. Ти — посочи с пистолета към Кенеди — имаш средствата и начините. Сега се опитвам да разбера каква е била мотивацията ти.
Кенеди рязко стана.
— Ако си мислиш, че…
— Седни си на мястото! — извика Рап.
— Не, няма да седна! И престани да сочиш с този пистолет към мен!
— Седни си, Айрини, или, кълна се, ще…
— Какво? Ще ме застреляш? — викна предизвикателно тя и направи крачка към него. — Познавам те достатъчно добре, Мич, за да съм сигурна, че никога няма да го направиш. Никога! А и много добре знаеш, че аз при никакви обстоятелства няма да наредя да те премахнат! — Тя си пое дълбоко дъх и сведе очи.