Лицето й бе пламнало, беше стиснала ръцете си в юмруци. Рап никога не беше я чувал да повишава глас. В крайна сметка й повярва, защото повече от всичко искаше да й вярва. Свали бавно пистолета.
— Добре — изрече тихо. — Тогава да се опитаме да разберем кой го е направил.
24.
Старинният часовник в колониален стил в ъгъла обяви настъпването на двайсет и втория час. Сенатор Кларк седеше зад голямо, ръчно инкрустирано дъбово бюро в своя кабинет. В лявата си ръка държеше чаша „Каберне Совиньон“. Беше последната бутилка за шейсет долара от Макларън Вейл, Австралия. Кларк никога не си купуваше френски вина. Бяха прекалено скъпи, а и се произвеждаха от шепа сноби. Човекът, който буквално беше дошъл от другата страна на Стената, беше чувствителен, когато станеше дума за елитаризъм. В повечето случаи Кларк запазваше гледната точка за себе си. Няма смисъл да разкриваш слабите си страни на потенциалния противник. Държавният секретар Мидълтън беше типичен пример. Той беше непоправим елитарист. Като сенатор той беше гласувал за всеки либерален закон, отнасящ се до домашните животни. Дотолкова, доколкото не засягаше знатните особи със синя кръв от неговия аристократичен квартал. Мидълтън не знаеше, но Кларк не беше негов приятел. Кларк не само че не харесваше бившия си колега от Сената, едва го понасяше. Но възнамеряваше и да встъпи в конфронтация с него, когато дойде подходящият момент.
Кларк прочете паметната бележка, която един от помощниците му беше подготвил по нареждане на сенатора. В нея ставаше дума за липсата на достатъчно жилища за военните служители. Положението беше тежко. Мъжете и жените във въоръжените сили живееха мизерно, в условия, сравними с условията на живот на хората, зависими от социални помощи. Както можеше да се очаква, моралът страдаше, а бойната готовност беше понижена. Съкращенията във военния бюджет бяха стигнали твърде далеч. Това ще е неговата тема. Темата, с която ще се заеме. Новопроизведен офицер от въоръжените сили печелеше по-малко от шофьор на градски автобус във Вашингтон. Печелеше по-малко от средностатистическия държавен служител и много по-малко от учител. Това беше друг въпрос, който сенаторът щеше да повдигне. Беше му писнало от постоянното хленчене на учителските профсъюзи за малките им заплати. Ако изчислиш почивните им дни, болничните, семинарите, празниците и летните ваканции, им се събираше да работят по-малко и от две трети от годината. Военните бяха прекарани.
Учителският профсъюз беше като дупе и гащи с демократите. Нито той, нито който и да било от републиканците можеше да направи нещо. Не можеше да привлече гласовете им, каквото и да стореше. Затова поне можеше да ги критикува. Планът беше да отиде в Калифорния, Тексас, Флорида — във всички щати с голям електорат и военни бази с голям персонал. Ще настоява за десетпроцентно увеличение на заплатите на военните. На отделните щати ще им потекат лигите при мисълта за потенциално оживление на икономиката. В добавка ще настоява на храбрите мъже и жени от въоръжените сили да бъдат предоставени същите здравни привилегии като на останалите държавни служители. Болниците, фармацевтичните и застрахователните компании ще дадат пари за кампанията му. Ще се редят на опашка, за да получи всеки от тях своя дял. Заедно с другите поддръжници, които вече има, ще постигне значителен напредък пред другите кандидати.
Звукът на външния звънец го върна към неотложните дела. Много фактори играеха роля в избора за президент. Но нямаше по-важни от парите и личната репутация. Никой няма да гласува за теб, ако не те познава кой си. По дяволите, та в момента той не знаеше дали собствената му партия ще го номинира! Извън родния си щат Кларк беше относително непознат. Повечето хора го знаеха само като „оня едър сенатор“. Висок почти 193 сантиметра, той стърчеше с цяла глава над повечето си колеги. Кларк се надяваше картината да се промени. Нямаше по-ефективен способ един политик да стане популярен от предаваните по телевизията сенатски слушания.
На вратата на кабинета се почука.
— Влез! — извика сенаторът.
Питър Камерън се вмъкна вътре, като почесваше черната си брада. Кларк не си направи труда да стане. Вместо това покани госта си с жест да седне на стола срещу бюрото. Обикновено Кларк би му предложил и нещо за пиене, но ако се съди по тона, с който беше говорил Камерън по телефона, бе силно притеснен. Искаше първо да разбере каква е причината за тревогата на дребосъка. Отпи от виното и се наведе напред.
— Гледахте ли новините тази вечер?
— Хванах ги малко.