25.
Във всеки друг град и във всяко друго общество Донатела Ран щеше да бъде възприемана като очарователна красавица, но за стандартите на Милано тя беше минала разцвета си. На трийсет и осем години, бившата манекенка бе изстискана от живота. Беше висока 175 сантиметра и с помощта на добра диета, балансиран двигателен режим и опитен пластичен хирург успяваше да поддържа ослепителното си тяло. Достатъчно изумително беше, че вече прехвърлила трийсетте, тя изглеждаше също толкова добре, ако не и по-добре, отколкото като манекенка, когато непрекъснато сновеше между Милано, Париж и Ню Йорк. Още по-изумително обаче беше, като се има предвид какво бе преживяла.
Беше прохладно утро, когато Донатела тръгна за работа.
Днес ходенето й беше трудно. Причината най-вероятно бяха ботушите на краката й. Те имаха десетсантиметрови токчета и като повечето модни аксесоари, които рекламираше, не бяха много практични. Мина покрай модна къща „Гучи“ на Виа Монте Наполеоне и едва се сдържа да не се изплюе върху витрината. Зави надясно по Виа Сант Андреа и пресече улицата. Отсреща се намираше „Армани“ — нейният дом в продължение на почти петнайсет години. Донатела беше лоялна до крайност. Всъщност лоялността заедно с красивата външност бяха единствените неща у нея, наследени от майка й. Тя беше дете от смесен брак. Майка й беше еврейка от Торино, а баща й — австриец от Дорнбирн. Нищо чудно, че бракът им се бе провалил.
Италия в края на краищата беше задният двор на Ватикана. Религиозната толерантност не бе на почит. Бракът на родителите й издържа три години, след което тя и майка й се върнаха в Торино, където живяха с дядото и бабата на Донатела — ортодоксални евреи. На шестнайсет години Донатела избяга в Милано. Искаше да е манекенка и не искаше никаква религия повече. Беше направила избор и по двата въпроса. Предстоеше й труден и неравен път.
Сега, след всичките тези години, Донатела Ран влезе в сградата, като си даваше сметка, че колегите й не знаят за всички нейни таланти. Както винаги, не взе асансьора, а се качи по стълбите до четвъртия етаж. И — както винаги — беше пристигнала първа. Влезе в своята стая и затвори вратата. Офисът й беше издържан в модерен индустриален стил и представляваше миниатюрна версия на самолетен хангар. Скици на дрехи запълваха всяко свободно място по двете канапета и четирите стола. Сътрудниците й често се оплакваха, че няма къде да седнат. Донатела се питаше кога ли ще разберат, че на нея така й харесва.
Единственото място в офиса, което не беше покрито с работни скици, беше едно голямо стъклено бюро. Тя седна зад него и включи компютъра си. Гладкият и лъскав екран оживя секунда по-късно. Провери си служебната електронна поща, а после и личната. След като прегледа седемнайсет съобщения, провери и третата си електронна пощенска кутия. Чрез тази кутия, беше убедена Донатела, не можеха да я проследят до работното й място. Имаше само трима души в света, които знаеха за нея. Един в Тел Авив, един в Париж и един във Вашингтон. Почти всички съобщения в нея идваха от Тел Авив.
И тази сутрин не беше по-различно. Донатела щракна с мишката върху съобщението и дешифриращата програма се задейства. Когато свърши, тя започна да чете. Предлагаха й работа във Вашингтон. Заплащането беше четвърт милион долара, което означаваше, че не я оценяваха високо. В противен случай щяха да й предложат поне половин милион. Затова трябваше да разчита на господаря си. Беше се проваляла само веднъж. Почти й костваше живота. Прочете краткия профил на обекта, после направи проверка в електронния си органайзър. Ню Йорк имаше модно шоу този уикенд. Не беше от големите, но част от работата й в модния бранш беше да открива таланти.
Реши да приеме. Написа отговора си и излезе от Интернет. Щеше да получи по-подробно досие до няколко часа. Резервира си билет и провери дали е свободен апартаментът на компанията в Манхатън. Сетне се зае да разчисти графика си за останалата част от седмицата.
В сряда сутринта валеше. Температурата беше едва десет градуса. Седанът на Кенеди се движеше на изток по Индипендънс Авеню. Трафикът беше натоварен, тъй като поток държавни чиновници се опитваха да стигнат до офисите си преди девет. Колата мина покрай Музея на авиацията и астронавтиката и прекоси Четвърта улица. Кенеди погледна през прозореца към тълпите хора, свити под чадърите в очакване светофарът да светне зелено. Обикновено тя работеше по нещо, докато пътуваше от Ленгли до Капитолия, но този път реши да не прави нищо. Трябваше да затвърди информацията в главата си.