— Мотивът. Кой и защо? Имаш много врагове, Мич.
— Повечето от враговете ми са и твои. Те живеят в Близкия изток и нямат достатъчно възможности да се намесят в операция като тази в Германия.
— Тогава кой е?
— Не съм сигурен, но съм склонен да мисля, че е някой от Вашингтон.
— Ами израелците?
Рап сви рамене.
— Не знам. Не, не мисля. Като се върна към случилото се в Германия, започвам да си мисля, че не аз бях основната мишена.
— В това няма логика.
— Помисли. Двамата Дженсън можеха да ме убият когато си поискат. Защо изчакаха и стреляха по мен, след като убих графа?
— Не знам. Защо?
— Защото са искали да ме натопят за удара.
Коулман помисли малко.
— Тогава защо изключваш израелците? Те са те накарали да свършиш мръсната работа и са се погрижили никой да не може да обвини тях за стореното.
— Не. — Рап поклати глава. — Израелците никога не се страхуват да поемат вина. Особено ако могат да докажат, че убитият от тях човек е бил гъст със Саддам.
— Да… Май си прав.
— Който и да е бил, е искал да ме ликвидира, за да не се изправи после пред лично отмъщение.
— Как може да си сигурен? Ти си участвал в някои доста сериозни бъркотии през годините. Със сигурност няма да започнеш да броиш враговете, които си си спечелил.
— Не, няма, но изпускаш основния момент. Някой е имал властта да се намеси в операцията в Германия. Това не е много лесно. Със сигурност е много влиятелна личност с достъп до секретната информация. Ако аз бях целта, защо ще ме затриват в Германия? Защо не накараха Дженсънови да ме убият направо тук, в града, в къщата ми? Защо не накараха този Професор да вкара куршум в главата ми от двеста метра, както е направил с тях?
Коулман кимна бавно. Рап беше прав. Нямаше смисъл.
— Значи, ако ти не си бил крайната цел, кой тогава?
— Не знам, но ако намерението им е било да ме открият на местопрестъплението и да удостоверят самоличността ми… — Рап направи пауза и се замисли. — Това е щяло да донесе неприятности на много хора.
— Най-вече на президента.
— Да, и на Управлението.
— Това обаче не изключва чуждо правителство.
— Не, но интуицията ми подсказва, че е някой в този град.
Дюмонд ги повика от трапезарията.
— Намерих информация за твоя човек. — Посочи ухилен средния монитор. — Мобилният му телефон е регистриран към „Спринт“ под името Том Джоунс. Купен е в „Рейдио Шак“ в Александрия преди пет месеца. Изглежда, е платил едногодишен абонамент предварително.
— Каква кредитна карта е използвал?
— „Мастъркард“. Вече проверих сметката на картата. Била е закрита месец след откриването. Адресът е на апартамент във Фолс Чърч. Можем да го потърсим, но според мен е само заблуда.
Рап се съгласи.
— Какво друго имаш?
— Нещо, което ще ти се стори интересно. — Дюмонд посочи монитора вляво. — Това е карта на централната част на града от Капитолийския хълм до река Потомак. Всички тези червени точици, които виждаш, са ретранслаторните кули, които са собственост на „Спринт“. А това е списък на всички обаждания до въпросния номер през последните трийсет дни.
Рап погледна списъка.
— Ами номерата, на които той се е обаждал?
— Няма такива. Хитър е. Знае, че някой може да го проследи като мен в момента. Следата свършва дотук.
— Мамка му!
— Не се разстройвай още. Имам една информация, която може да бъде полезна. — Дюмонд се върна на картата на града. — Почти половината от разговорите, които е приел, са били прехвърлени от една кула ето тук. — Той посочи петно от четири пресечки западно от Белия дом. — Има и една друга кула в Джорджтаун и още една на Капитолия. Останалите са по-нарядко.
Рап се взря в екрана.
— Можеш ли да подредиш разговорите по времето от деня, в което са били проведени?
— Вече го правя. Ще вляза в базата данни на телекомуникационната компания и ще ги разпечатам по кули, дни от седмицата и време на деня.
— Кога ще си готов?
— След час или два. Ще имам доста точна информация.
— Добра работа, Маркъс. — Рап се обърна към Коулман и посочи екрана. — Виж какво се намира на две пресечки от тази кула.
Коулман присви очи.
— Университетът „Джордж Вашингтон“.
— Не. — Рап премести пръста си няколко сантиметра по-надолу. — Държавният департамент. — Той потупа мястото и добави: — Главата си режа, ако онзи не работи там.
Коулман се намръщи.
— Защо Държавният департамент? По същия начин би могъл да работи и в Белия дом или… — Коулман огледа другите сгради. — В Световната банка или във федералния резерв. По дяволите, и ООН има офис там!
— Държавният департамент е. Знам го. Помниш ли, когато Айрини каза, че държавният секретар Мидълтън й се е обадил в събота сутринта, за да разбере дали ЦРУ има нещо общо със смъртта на Хагенмилер?