Дори не забеляза двамата мъже. Духом беше на хиляди километри оттук, потънала в спомени за миналата ваканция, прекарана на езерото Пойган с бъдещия й съпруг. Изведнъж се сепна. Мъжете я наблюдаваха. Единият рече студено:
— Госпожо Райли, аз съм специален агент Пелачък от ФБР. Това е специален агент Сейлъм. Трябва да ви зададем няколко въпроса.
Райли отстъпи крачка и се огледа. Белият дом беше само на пресечка оттук. Не нервничеше, по-скоро проверяваше някой от колегите й репортери да не я забележи.
— Мога ли да видя значките ви?
Без колебание двамата извадиха удостоверенията си за самоличност. Райли ги огледа, без да знае как точно изглежда документът на агент от ФБР, освен доколкото беше виждала по телевизията. Снимките съвпадаха. И двамата изглеждаха на тях достатъчно смешно. Райли им ги върна и попита:
— За какво искате да говорим?
— Не мога да ви кажа тук. — Мъжът неловко се огледа.
— По-добре ще е да ми кажете. — Райли решително скръсти ръце на гърдите си.
Мъжът се наведе напред и прошепна:
— Свързано е с вашия приятел.
— Моля? — отново отстъпи Анна.
Мъжът махна с ръка, искаше да й покаже, че няма от какво да се страхува.
— Не е това, което си мислите. Поводът е приятен. — Той се усмихна.
— Какво?
— Наистина не мога да говоря за това тук, на улицата. — Райли изглеждаше уплашена. Мъжът отново се наведе и прошепна: — Той иска да ви види.
— Къде е той?
— Не мога да ви кажа. В безопасност е и иска да ви види.
— А ако откажа?
— Ако откажете, ще докладваме, че сме се опитали, но вие не сте се съгласили. Какво толкова! Той трябва да свърши до две седмици и тогава ще можете да го видите.
Две седмици!
Тя не знаеше дали ще издържи и два дни.
— Ще дойда с вас, но трябва да се обадя по телефона. Чакат ме.
— Добре, но ще ви помолим да не споменавате името му по неподсигурен срещу подслушване телефон.
— Няма проблем.
— Добре. Колата ни е там.
Райли отиде с тях до седана, паркиран само на няколко метра. Вярна на журналистическата си мнителност, тя провери номерата и с облекчение установи, че са правителствени. Седна отзад и извади мобилния си телефон. След няколко позвънявания се обади Лиз О’Рурк:
— Ало.
— Лиз, аз съм. Мисля, че всичко се връща по местата си.
— Сигурна ли си?
— Да. Не се тревожи.
— Значи си говорила с него пак.
Райли погледна през предното стъкло, докато колата влизаше в пътния поток.
— Не… не точно. — Не знаеше какво да разкрие и какво не на приятелката си. — В момента пътувам, за да се срещна с него.
— Това хубаво ли е?
— Да, ще ти се обадя утре сутринта.
— Добре. Кажи ми, ако имаш нужда от нещо.
— Непременно, Лиз, и… благодаря ти за всичко. Извини ме пред Майкъл, моля те.
— Не се притеснявай. Няма за какво да се извиняваш. Достатъчно му е, че отново ще спи в леглото ни.
Анна се засмя.
— Лиз, супер си. Обичам те.
32.
Бяха му били последната инжекция с морфин някъде между пет и шест часа следобед. Сега, близо три часа по-късно, болката го нападаше на вълни — прорязваше го като нож дълбоко в стомаха. Томас Стансфийлд искаше да е с бистър ум за тази среща. Сигурно за последен път щеше да види президента. Не искаше да бъде запомнен като пристрастен към морфина наркоман с изцъклени очи. Но по-важното беше, че иска да разполага с трезво съзнание.
Мнозина биха казали, че мисленето на Стансфийлд е старомодно, но то му беше служило добре през годините му във Вашингтон. Имаше дълг първо към страната си и после към президента. Не всички президенти бяха добри, а и Стансфийлд беше полагал големи усилия да ограничи щетите, които те можеха да нанесат на любимото му Управление чрез техните странни или недостатъчно обмислени предложения. Президентът Хейс беше по-различен от тях. Не беше най-умният обитател на Овалния кабинет, но в очите на Стансфийлд беше най-добрият. За разлика от някои от предшествениците си Хейс мразеше рейтингите на политиците. Вместо това избра да се обгради от талантливи хора. Допитваше се за мнението и съветите им и когато се наложеше, действаше решително.
Стансфийлд позволи на бодигарда си да му помогне да излезе от лимузината. Щяха да му трябват всичките му сили, за да успее да стигне сам до Оперативната зала. Беше облечен, както винаги, в костюм и вратовръзка. Никога не беше ходил в Белия дом без официално облекло. За Томас Стансфийлд нямаше случайни дни.