— Само не настъпвай по мазола онова натруфено сводниче. Аз мога лесно да усмиря, който и да е в някой лондонски бар, но не бих тръгнал да се закачам с хора, които подозирам, че са отлични хвъргачи на ножове. Прекалено голяма мишена съм за тях.
Жената бе забелязала, че ставам, и очите й напрегнато ме проследиха, докато пресичах терасата. Валдини вдигна поглед, щом наближих масата.
— Извинете — обърнах се аз към нея, — струва ми се, че съм се запознавал с вас, когато бях в Италия с английските войски.
Настъпи неловка пауза. Тя ме гледаше, без да каже нищо. Също и Валдини. След това изведнъж ми се усмихна с топла усмивка.
— Сигурно грешите — отвърна на английски. Гласът й беше дълбок и плавен. Приличаше на мъркане. — Но вие изглеждате приятен човек. Заповядайте, седнете и ми разкажете откъде ме познавате.
— Валдини, който през цялото време ме беше наблюдавал предпазливо, сега изведнъж скочи на крака. Мазен и лъскав, какъвто си беше, той веднага донесе един стол за мен от съседната маса.
— Е — попита тя, като седнах, — къде сме се срещали с вас?
Подвоумих се какво да й кажа. Очите й бяха много тъмни и говореха открито, че тя се забавлява с моето смущение.
— Мисля, че името ви е Карла — проговорих аз с несигурен глас.
Очите веднага станаха безразлични. Сега те бяха студени и твърди — твърди като тези от снимката.
— Мисля, че сте се припознали — отвърна тя хладно.
Валдини се притече на помощ:
— Ако ми позволите, да ви представя. Това е контеса Форели, а това е мистър Блеър. Той е от една английска филмова компания. — Не ми беше ясно откъде е разбрал последното и защо се нагърби със запознаването.
— Прощавайте за безпокойството — казах аз. — Мислех, че презимето ви е… Ромета.
Сигурен бях, че дъхът й секна. Но очите не трепнаха. Умееше да се владее.
— Е, сега вече предполагам сте разбрали, че сте се припознали, мистър Блеър — каза тя.
Аз все още не бях сигурен. Извадих снимката от джоба си и я показах.
— Това не е ли ваша снимка? — запитах аз, като държах долната част покрита.
— Откъде, имате тази снимка? — наведе се тя бързо напред. Докато изстрелваше, въпроса към мен, в гласа й вече нямаше нищо мъркащо. Беше твърд и ядосан и леко потрепващ. Но като промени внезапно тона, тя добави: — Вече сам може да се убедите, че това не е моя снимка. И все пак много странно! Много голяма прилика. Дайте да я видя! — И тя протегна с повелителен жест силната си загоряла ръка.
Престорих се, че не съм чул молбата й, и мушнах снимката обратно в джоба си.
— Какво необикновено съвпадение! — промърморих аз. — Такава поразителна прилика! Бях повече от сигурен, че… — Станах от масата. — Моля да ме извините, контесо — казах аз, като се поклоних. — Страшно необикновена прилика!
— Не си отивайте, мистър Блеър — усмихна се лъчезарно контесата. Гласът й си бе възвърнал мъркащите нотки. — Останете да пийнете нещо с нас и… да ми разкажете нещо повече за тази снимка. Жената от снимката толкова много прилича на мен, че ми се ще да узная нещо повече за нея. Вие ме заинтригувахте. Стефан, поръчай едно питие за мистър Блеър.
— Не, моля ви, контесо — възразих аз. — Чувствувам се виновен. Достатъчно ви досадих за един ден. Моля да приемете моите извинения. Необичайната прилика… трябваше да се уверя…
— Е? — запита Джо, след като заех мястото си на нашата маса. — Тя ли е момичето от снимката, или не?
— Мисля, че да.
— Не си ли сигурен?
— Тя не пожела да бъде разпозната — обясних му аз.
— Аз не бих я обвинявал — изръмжа той. — И аз не бих искал да ме разпознаят в компанията на това дръгливо псе, особено пък ако съм жена. Гледай го само как става от масата. Ще се пръсне от собствената си надутост.
Видях, че и контесата се надигна и започна да си слага ските. Не погледна нито веднъж към мен. Все едно, че нищо не се бе случило. Тя замъкна издокарания дребен Валдини отвън на снега, поговори с него, след това се отблъсна с щеките и изчезна от погледа ни надолу по слаломната писта към Тре Крочи. Като се връщаше, Валдини ми хвърли един бърз, кос поглед.
Обядвахме отвън на терасата и след това Джо излезе със своите фотоапарати и чифт, взети под наем, снегоходки, аз се прибрах в стаята си, за да започна работа по сценария. Но не ме свърташе на едно място. Не можех да се съсредоточа. Съзнанието ми не можеше да се освободи от загадъчния интерес, който проявяваше Енглес към „Кол да Варда“. Най-напред историята с арестуването на Хайнрих Щелбен, а сега тази контеса Форели, която приличаше толкова много на Карла! Това струпване на съвпадения беше прекалено голямо, за да повярвам, че между тях няма връзка. А с какво ги привличаше тази хижа? Ако Енглес ми бе казал още нещо…! Но може би и той не е знаел повече. Злитовията бучеше в ушите ми, тъй както бучеше и над цялата хижа. Чувах шума й дори чак горе в моята стая — нисък, стържещ, монотонен звук, по който разбирах, че шейната се изкачва или слиза. А в бара, разположен точно над бетонната стаичка за механизмите, шумът беше почти оглушителен.