Най на края изоставих всички опити да пиша. Начуках на машината доклад до Енглес и слязох долу — тъкмо навреме, за да видя как Джо се завръща със своите фотоапарати. Снегоходките представляваха някакви кръгли, привързани за краката му плочи. Докато газеше нагоре из снега на пистата Кортина, той приличаше на голям тромав слон. Посетителите за този ден отдавна си бяха отишли и навън стана тъмно и много студено. Хижата като че ли се затваряше в собствена черупка за през нощта. Алдо разпали голямата кахлена печка и ние, съвсем естествено, се примъкнахме към бара и анасонлийката.
Докато стояхме около бара, се случи нещо, което си заслужава да бъде отбелязано. Не беше нищо значително — или поне така изглеждаше тогава — и въпреки това със сигурност мога да кажа, че то беше част от схемата на събитията. Тогава около бара бяхме четирима — Джо Уесън и аз, Валдини и новодошлият, който се представи като Гилбърт Мейн. Беше ирландец, но от говора му се разбираше, че е видял доста страни по света и по-специално Щатите.
Валдини не преставаше да се опитва да изкопчи нещо от мен за снимката. Не можех да се отърва от него. На такива досадници децата им викат „лепка“ — както и да го пъдиш, все ще намери начин да се залепи отново. Но в края на краищата успях да го убедя, че смятам случилото се за нещо, което няма никакво значение за мен, и че наистина съм сторил една глупава грешка. Разговорът постепенно се насочи към някои необикновени транспортни средства като например злитовията. Спомням си, че Мейн тъкмо разказваше за някакъв лифт, чиито кабинки се придвижват със зъбчати колела по въздушна релса, когато лифтовата машина под нас загърмя със своя монотонен грохот. Стържещият постоянен звук правеше разговора почти невъзможен. Като че ли цялата стая се тресеше.
— Кой ли може да идва толкова късно? — запита Мейн.
Валдини вдигна поглед от ноктите си, които почистваше с кибритена клечка:
— Сигурно ще да е другият гост на хижата. Той е грък. Казва се Керамикос. Защо е предпочел хижата, не знам? Мисля, че Кортина му харесва повече. — Той се ухили и като пъхна клечката в устата си, започна да си чисти зъбите с нея. — Той е от левицата. Знае всичко, което може да се знае за политическия живот в Гърция. А харесва и жените. Контесата например — не може да откъсне очи от нея. Или както се казва на английски — изяжда я с очи. — И той гадно и мръснишки смукна през зъби.
Шумът на злитовията намаля и секна. Валдини продължаваше да говори:
— Той ми напомня за един гръцки бизнесмен, когото познавах преди войната. Аз тогава притежавах едно корабче по Нил — красиво и много доходоносно. За уморени бизнесмени, нали разбирате. Момишетата бяха специално подбирани едно по едно. — Начинът, по който произнесе думата „момишетата“, прозвуча така, сякаш говореше за стадо животни. — Това беше нещо като кораб вариете.
— Искаш да кажеш „плаващ бардак“ — изръмжа Джо. — Защо по дяволите не наричаш нещата с истинските им имена? Както и да е, за мен този разговор не е особено приятен. Не ме интересуват твоите вертепи.
— Но, мистър Уесън, не говорете така! Всичко бе толкова красиво, нали разбирате? Луната светеше. Луната над Нил е прекрасна. Имаше и музика. Това беше много хубав бизнес. А този грък — забравил съм му името, — той беше богат човек, търговец от Александрия — той винаги искаше различно момише. Той беше златна мина. Доста спечелих от него… Валдини млъкна, защото забеляза, че не го слушаме.
В това време навън се чуха бързи, отсечени стъпки. Вратата се отвори и студената тъмнина на външния свят превзе затоплената стая. Предполагам, че всички очаквахме с интерес отварянето на вратата. Човек винаги бърза да си състави някакво впечатление за този, с когото му се налага да прекарва известно време в такова изолирано място като тази хижа. От най-обикновено любопитство.
Но мъжът, който влезе, се спря на прага, като ни видя четиримата, скупчени около бара. Като че ли се закова на място — едрото му тяло, обградено от тъмната бездна зад него, приличаше на статуя, поставена в ниша. Гледаше към Мейн. Високата фигура на Мейн се напрегна, той целият бе настръхнал. Всичко продължи не повече от секунда. Но през тази секунда атмосферата бе наелектризирана. След това Мейн се обърна към бара и поръча по едно питие за всички. Гъркът затвори вратата и дойде до бара. Изведнъж всичко отново се нормализира.