— Така е — трябваше да призная аз, — не сме се срещали.
— Значи, вие ме излъгахте?
Трябваше по някакъв начин да започна разговор.
— Така-а-а, не сме се срещали. И въпреки това имате моя снимка. Тя е направена… о, доста отдавна… в Берлин.
— Да, направена е от берлински фотограф.
— Бихте ли ми я дали да я видя, моля?
— Не е в мен — излъгах аз.
Тя ми хвърли бърз, изпитателен поглед.
— Аха. Струва ми се доста странно, че притежавате моя снимка, след като не се познаваме отпреди. Но ще ми обясните причината, нали? — Тя ме наблюдаваше внимателно. Аз пушех съсредоточено. — Надписала ли съм снимката? — запита тя. — Има ли посвещение?
Кимнах.
— На кого съм я надписала, моля ви, кажете ми. — Гласът й потрепваше.
— На Хайнрих.
От устните й се изплъзна една въздишка и тя замълча за момент. След това добави:
— Вие, изглежда, знаете прекалено много за моите лични работи. Стефан ми каза, че сте били на търга тази сутрин и сте знаели, че той наддава от мое име за „Кол да Варда.“ Откъде узнахте това?
— Едуардо Манчини ми каза — отговорих аз.
— Това отвратително старо прасе! — изсмя се тя късо. — Нищо не може да се случи в Кортина и той да не научи. Той е тарантула. Той каза ли ви кой спечели търга? Онова дребно човече, което даде повече от Стефан, е само нечий адвокат.
— Не — отвърнах аз, — не ми каза. Но разправяше, че адвокатът бил от една венецианска фирма, която се занимавала с финансовите проблеми на голям индустриален концерн. Мисля, че той се страхуваше да не я е купил някакъв голям хотелиерски или туристически синдикат.
— Може би. Но е малко вероятно. Големите синдикати не дават толкова пари за хижички като „Кол да Варда“. Сигурно се питате, защо бях готова да платя тази огромна сума, не е ли така?
— Това наистина ме интересува — отвърнах аз.
— Но защо? — запита тя и в гласа й се прокрадна нотка на раздразнение. — Защо толкова много се интересувате от моите работи? Вие сте дошли тук, за да напишете филмов сценарий — така поне казвате на всички. Но вие имате моя снимка. Знаете истинското ми име. Интересувате се достатъчно много от „Кол да Варда“, за да присъствувате на търга. Какво ви засяга всичко това? Настоявам да ми кажете.
Аз вече бях готов с отговора. Тя сама ми го подсказа, като спомена, че съм дошъл тук да пиша сценарий. Това обстоятелство пасваше на измисления отговор.
— Напълно вярно е, че ще пиша сценарий за филм — отвърнах аз. — И понеже съм писател, е напълно естествено да се интересувам от всичко необикновено, което става около мен. Писателят пише въз основа на това, какви хора е срещал, описва случки, които са ставали с него, места, които е посещавал, истории, които е чувал. Всичко, което един писател пише — той или сам го е изживял, или го е чул, или е прочел за него. Аз имах вашата снимка. Не ви познавах и не знаех нищо за вас. За мен вие бяхте просто едно момиче, надписало снимката си за някой си Хайнрих. Но след това прочитам, че Хайнрих Щелбен е имал вземане-даване с танцьорка на име Карла Ромета. Срещам ви няколко часа, след като съм прочел това съобщение във вестниците. И още на следващия ден откривам, че вие сте готова да платите една фантастична сума за „Кол да Варда“ — бивша собственост на Хайнрих Щелбен. Трябва да признаете, че трудно бих се въздържал да не се заинтересувам от толкова странно стечение на обстоятелствата.
Известно време тя нищо не каза. Стоеше срещу мен, гледаше ме с отдавна забравена цигара между пръстите и ясно изписано на лицето й озадачение. Изглежда, прие за истина това, което й разказах, защото успя само да запита:
— А откъде имате снимката?
— Обясних ви вече откъде идва моят интерес към вас. Единственото, което не съм ви обяснил, е как тази снимка е попаднала у мен. Но преди да ви кажа и за нея, може би вие ще бъдете така любезна да задоволите моето любопитство и ще ми кажете защо бяхте готова да заплатите ни повече, ни по-малко от четири милиона лири за „Кол да Варда“? Извинете — добавих аз, — нямам наистина никакво право да ви питам — просто съм заинтригуван. Всичко изглежда толкова необикновено.
— Разбирам — отвърна тя. — Предлагате ми сделка — аз ви казвам защо съм искала да купя „Кол да Варда“, а вие ми казвате как снимката се е озовала във вашия джоб. Не е галантно от ваша страна, тъй като вие искате аз да разкрия сърцето си. Вие нямате право да искате такова нещо от мен. Докато аз мисля, че имам пълно основание да ви искам обяснение за моята снимка — снимка, която съм дала много отдавна на много близък приятел. — Гласът й бе спаднал почти до шепот.
Започнах да се чувствувам неудобно. В края на краищата това не беше моя работа. Вероятно тя е била метреса на Хайнрих Щелбен. И имаше пълното право да купува каквито си ще злитовии на абсурдни цени толкова често, колкото й се иска. А аз във всеки случай трябваше да я излъжа за това, откъде имам снимката й, тъй като вече я бях излъгал относно моя интерес към цялата история с хижата.