Бях почти готов да се извиня и да предложа да продължим за Кортина, когато тя заговори:
— В същност няма значение. Ако го запазите в тайна. Обещавате ли?
Кимнах.
— Снимката беше направена точно преди войната. Аз бях танцьорка в Берлин. Хайнрих работеше в Гестапо. Беше вече женен — трябваше да бъдем внимателни. Но ние бяхме влюбени и щастливи. Започна войната и аз останах с него завинаги. Бяхме в много страни — Чехословакия, Франция, Австрия, Унгария и най на края Италия. Беше прекрасно. — Гласът й си бе възвърнал мекотата, а големите й черни очи гледаха през мен към мрачните дълбини на еловата гора. — След това Германия рухна. Хайнрих бе арестуван в едно селце на брега на езерото Комо. Но той избяга и ние скоро отново се събрахме. Той купи „Кол да Варда“, защото… — очите й изведнъж се насочиха изпитателно към моето лице — чудя се дали ще разберете? Вие, англичаните, сте толкова студени хора! Той купи хижата, защото тук се бяхме срещнали за първи път. Беше през януари 1939 година — в един топъл слънчев ден, прекарахме дълги часове на терасата — пиехме и говорехме. През останалата част от почивката се срещахме там всеки ден. А след това, малко по-късно същата година, аз го последвах в Берлин, където той ми беше уредил договор — да играя в един от най-големите нощни клубове на столицата. Близо три месеца бяхме собственици на „Кол да Варда“. Чувствувахме са като в рая. След това онези проклети карабинери го арестуваха, докато аз бях във Венеция. Когато го изпратиха в Реджина Коели, отидох в Рим да организирам бягството му. Но тогава го прехвърлиха на англичаните. Това беше краят. — Гласът й, спаднал до шепот, подсказваше за нещо безвъзвратно загубено.
Тя мръдна неопределено с рамене и когато заговори отново, в гласа й прозвучаха обичайните дълбоки, дрезгави нотки:
— Тази част от моя живот е приключена. Аз няма да остана вярна на Хайнрих. Аз не съм от този тип жени. Имала съм толкова много мъже в живота си. Никога не съм им била вярна. Но него обичах. Това ще ви прозвучи странно — че мога да спя с много мъже и въпреки това да обичам само един. Но така си е. Ето защо исках да купя „Кол да Варда“. Бяхме решили да превърнем хижата в прекрасна малка вила сред планините. Той беше започнал с преобразованията, когато го арестуваха. Сега той е мъртъв и аз пожелах да имам хижата за себе си. Аз имам много пари. Хайнрих намаза доста от Гестапо. Той ми остави пари в почти всяка столица на Европа — истински пари, — в къщи и бижута, а не банкови сметки и безстойностна книжна валута. — Тя вдигна поглед към мен. — Виждате ли, всичко ви разказах.
Не можах да издържа на укорително вперените в мен очи. Чувствувах се притеснено. Тя не беше длъжна да ми разказва всичко с такива подробности. Потърсих спасение в един прям въпрос:
— Защо накарахте Стефан Валдини да участвува в търга вместо вас?
— Защо, защо, защо? — изсмя се тя. — Вие сте тъпкан с въпроси. Защо? Защото не исках да давам гласност на намерението си.
— Разбира се — отвърнах аз, — но защо точно Валдини? Той е, не знам как да ви кажа, той има вид на мошеник.
— Но, разбира се, мили мой — изсмя се тя. — Той наистина е мошеник. Как другояче да изглежда? Бедният Стефан! Така го съжалявам! А той ми е толкова верен. — Сега тя ме наблюдаваше с дяволита усмивка. — Не ви харесва Стефан, така ли? Той се облича с евтин вкус, прекалено крещящо? О, вие трябваше да го видите преди войната. Неговият гардероб се състоеше от шестдесет костюма и триста вратовръзки. Всеки костюм, всяка вратовръзка, по-блестящи от другите. Но сега няма толкова много. Германците са виновни — те му отнеха много неща. Ще чуете за всичко. Сега той има само двадесет костюма и осемдесет връзки. Той ще ви разкаже. Сега той не е това, което беше едно време. Знаете ли, тогава той беше голяма фигура по Източното Средиземноморие. — Тя неочаквано извъртя глава и ме погледна отдолу нагоре. — Ще ви шокирам ли, ако ви призная нещо? Едно време аз бях едно от неговите момишета. — Тя отлично имитираше неговото произношение. — Виждате ли, аз наистина ви шокирах — добави тя с тих, гъргорещ смях. — Но аз вече толкова неща ви разказах за себе си, че не виждам защо да не ви кажа и това. Но той се влюби в мен. Представяте ли си — той беше достатъчно глупав, за да се влюби в едно от своите момишета. Бедният Стефан! И още не ме е забравил. Но сега той е — как се казва, — той е тръгнал по наклонена плоскост. — Тя мръдна рамене с безразличие и се засмя съвсем весело. — Ето, аз отговорих на всичките ви безбройни защота. Сега вие ще отговорите на моя въпрос. Откъде имате моята снимка?