— Няма да повярвате — започнах аз, — то е почти невероятно. Дадоха ми я точно преди да тръгна от Лондон. Бяхме в един бар на чашка. Някакъв приятел на един от нашата компания се присламчи към нас. Беше много пиян. Когато чу, че съм бил в Италия през войната и сега отново тръгвам за там, той ми показа тази снимка. Каза, че я е взел от някакъв немски затворник. Каза, че за него вече не представлявала интерес, той нямал повече работа в Италия. Даде ми я. Ако ме заинтригувала толкова много, колкото него, каза той, надявал се, че аз ще срещна момичето, което е на снимката. Той не бил успял. И това е всичко — завърших аз неубедително.
— Той как се казваше, приятелят на вашия приятел? — погледна ме изпитателно контесата.
— Не знам. Съвсем за малко стоя при нас.
Настъпи кратко мълчание. Лъжата ми изглеждаше почти прозрачна. Но може би точно нейната прозрачност успя да убеди контесата.
— Да, възможно е. Именно англичаните са разпитвали Хайнрих след арестуването му в Комо. А вие защо взехте снимката? Толкова много ли ви хареса? — Тя направо ми се надсмиваше.
— Може би съм смятал, че ще мога да срещна оригинала — отвърнах аз.
Тя се подсмихна:
— И какво смятате сега, след като срещнахте оригинала? — Вече се смееше открито. — Но това не е честно. Вие току-що сте се разделили с жена си, не е ли така? И веднага срещате „жигосаната жена“. Вие сте толкова типичен англичанин, мили мой, толкова очарователно типичен! Но ние сме приятели, нали? — Тя радостно взе ръката ми. — И вие ще бъдете добър към моя беден Стефан, нали? Бедният Стефан! Той е едно страховито малко човече. Но е безпомощен. А когато хареса някой, той се държи мило с него. Надявам се, че ще ти стане симпатичен, Нийл. — Не зная дали й се струваше забавно, че е употребила малкото ми име, дали я забавляваше възможността „бедният Стефан“ да ми стане симпатичен. — Аванти! — каза тя. — Много се разбъбрихме. Трябва да бързаме. Имам покана за чай от един очарователен унгарец. — Докато казваше последните думи, изражението й беше равносилно на това, че се е изплезила на мен и моите английски представи за живота.
Вече се чувствувах по-сигурен на ските и до Кортина се спускахме с умерена, постоянна скорост. Карахме почти само с право спускане. Пресякохме шосето за Алберто Тре Крочи откъм Кортина и се спуснахме през една гориста долина, докато стигнем до олимпийската писта Фалория. Разделихме се пред хотела на Карла — „Маджестик“.
— Пак ще се видим — каза тя, като отпусна ръката си в моята. — Но, моля ви, не разказвайте на никого за това, което ви казах. Не знам защо ви доверих толкова много — може би защото имате благ характер и умеете да разбирате другите. И не забравяйте да бъдете любезен с моя Стефан. — Засмя се и дръпна ръката си. — Ариведерчи! — И тя сви към задния вход на хотела да си свали ските.
Аз тръгнах за уфичо дела поста. Тази странна, всяваща възбуда и смущение контеса не ми излизаше от главата. Хайнрих трябва да е бил по-голям дявол от сатаната, щом и след своята смърт владееше съзнанието на жена като Карла.
След като изпратих телеграмата до Енглес, аз се натъкнах на Керамикос. Гъркът тъкмо влизаше в един магазин за сувенири от дърворезба. Влязох заедно с него и купих за Пеги една подпора за книги с резбовано стадо кози и няколко малки дървени животни за Майкъл. Бяха красиво изработени от местни занаятчии.
— Много ми харесват такива магазини — каза Керамикос. — Те ме карат да си спомням за старите народни приказки. В много от тях изработените от дърво животни оживяват през нощта. Иска ми се да съм в магазина, когато това стане.
— Веднага ли се връщате? — запитах аз, като излязохме от магазина.
— Да — отвърна той. — Но има още време. Автобусът тръгва след половин час. Предлагам да пием по един чай.
Съгласих се с готовност. Това ми даваше възможност да разбера що за човек е той и дали има някаква специална причина да отседне в „Кол да Варда“. Влязохме в малкото кафене срещу спирката на автобуса. Вътре беше много топло и пълно с хора, които си отпочиваха след спортуването през деня. Сервитьорката донесе чая. Аз обмислях как най-удачно да насоча разговора към самия Керамикос. Но още преди да съм решил с какво да го подхвана, той сам започна:
— Много странна е тази хижа. Замисляли ли сте се за това, какво ни е събрало всички там? Вашият приятел Уесън — той е ясен. Той е тук, защото са го изпратили да прави снимки. Но Валдини? Защо Валдини е отседнал в тази хижа? Той не е запален скиор. Той предпочита жени и бляскави светлини. Той е нощна птица. Ами Мейн? Какво прави Мейн в „Кол да Варда“? Той е спортист. Но и той няма нищо против женската компания. Не може да очаквате човек от неговия тип да се погребе самоволно в отдалечена планинска хижа, освен ако не е решил да се занимава сериозно със спорт. Но той не е на ски от ранна утрин до късна вечер. Не, той ходи да наблюдава търг така, както и вие. Много ми е интересно да разбера защо хората правят едно или друго. — Той ме гледаше втренчено, без да мигне иззад дебелите стъкла на очилата.