Навън се беше застудило и залязващото слънце осветяваше върховете на Доломитите, които блестяха като пламъци на фона на нежносиньото небе.
— Какви услуги ви е правил той в Гърция? — запитах аз, докато вървяхме към автобусната спирка.
Но Керамикос протегна ръка за довиждане:
— Казах ви достатъчно. Вие сте наблюдателен, мистър Блеър, но не бъдете прекалено наблюдателен. Това не е Англия. Австрийската граница е само на няколко мили оттук, оттатък лежи Германия, зад нас — Франция. Вие сте били вече в Италия, но сте били тук с вашите войски. Вие сте били част от голяма организация. Но сега сте цивилен, а това е непозната, болна Европа. Случват се най-различни работи. Властта е като беден, наплашен чиновник, когато нещата са неконтролируеми. Под цялото богатство и разкош, които виждате тук, зад тези мъже и жени, които забогатяха от войната, лежи човешката джунгла. В тази джунгла цари глад и страх. Оживяват само най-силните и приспособимите. Разказах ви за Мейн, защото не ми се иска да прекрачите извън границите на малката цивилизована Кортина и да се озовете в джунглата. — Той ми се усмихна, като че ли бе направил някаква обикновена, незначителна бележка. — Кажете, моля ви, на Алдо, че няма да се връщам за вечеря.
— Но нали щяхте да си тръгвате с мен с автобуса?
— Не. Казах го само защото исках да поговоря с вас насаме. Припомнете си вашата английска поговорка — „Всякакви ги има на тоя свят“. И, моля ви, запомнете също така, че точно сега светът не е добър свят. Лека нощ, мистър Блеър.
Проследих с поглед набитата му силна фигура как си пробива път сред гъмжилото от хора на тротоара, докато се изгуби от очите ми. Едва тогава се качих на чакащия автобус. Компания ми правеха единствено моите объркани мисли.
В хижата заварих само Джо Уесън.
Той ме изгледа кисело.
— Много бих желал да знам какви игри въртиш, Нийл? — избоботи той, като ми подаваше чашка с коняк.
— Защото отидох на търг тази сутрин, вместо да се заловя със сценария ли? — запитах невинно аз.
— Защото, доколкото виждам, ти нито един ред не си написал, откакто сме пристигнали тук. Какво става, нямаш ли намерение да започваш?
— Ще наваксам след вечеря. Първата част вече съм я намислил. Остава само да я напиша.
— Добре. Аз бях започнал да се притеснявам. Знам какво може да се случи понякога. Виждал съм и други като тебе — блокират и не могат дума да напишат. То не е като операторската работа. Трябва най-напред да ти го роди главата. — За човек, работил дълги години в такава вълча професия като кинаджийската, той имаше необикновено меко сърце. — Как мина търгът?
Разказах му.
— Значи, затова онзи обесник Валдини изглеждаше толкова нещастен, когато се прибрах — измърмори той, след като чу всички подробности. — Сицилиански гангстер, а? Точно на такъв ми прилича. Ти по-добре стой настрани от тази негова контеса. Аз ходих веднъж в Сицилия. Беше през лятото — само прах и мухи. Оплетох се с някакво момиче от хотела. Нейният приятел се нахвърли с нож върху мен. Но тогава бях по-бърз, отколкото съм сега.
На вечеря бяхме само двамата. Голямата стая с бара изглеждаше огромна и тиха — като че ли изпълнена с очакване. По време на вечерята разговаряхме малко и с приглушени гласове. Чувствувах някакво нервно напрежение. Хванах се, че се питам какво правят другите, какво става около нас и какво ще стане тук. Като че ли хижата, кацнала високо върху необятното бяло рамо на Монте Кристало, чакаше да се случи нещо.
Веднага след вечерята се прибрах в стаята си. Заради Джо трябваше да създавам впечатление, че се готвя да работя. В същност аз исках да работя. Седнах пред машината и си спомних колко отчаяни бяхме с Пеги онази сутрин, преди да срещна Енглес в Лондон. Не исках отново да изпитвам подобно чувство. Сега държах своя шанс в живота. Трябваше само да напиша такъв сценарий, който да се окаже по-добър от този, който Енглес вече имаше.
Но нищо не ми идваше в главата. Каквато и да ми хрумнеше, биваше засенчвано и пропъждано от събитията в тази хижа. Беше невъзможно да се съсредоточа в измислянето на сюжет и герои, когато туй, което ставаше под носа ми, ме поглъщаше изцяло. И за стотен път се помъчих да разбера защо Енглес се интересува от тази хижа. Валдини и контесата ми бяха ясни. А Мейн и Керамикос? Беше ли вярно това, което Керамикос ми каза за Мейн? И защо ми го каза? Защо ме беше предупредил? И кой беше купил „Кол да Варда“, и защо?