Взирах се безсмислено в клавишите на пишещата машина, пушейки цигара след цигара, подлуден от безсилна ярост. Защо не захвърля всичко и не се захвана за сценария? Ругаех се за своята честност и пращах по дяволите Енглес за това, че ме е назначил за куче пазач на група безкрайно съмнителни субекти, а не направо за автор на сценарии.
В стаята беше студено въпреки включената електрическа печка. Луната беше огряла и ако засенчех с ръка отражението на светлината от голата електрическа крушка, аз можех да видя през прозореца замръзналата белота на външния свят. Този студен, неприятен свят стигаше точно до прозореца ми. Дебел и блестящ пласт сняг затрупваше перваза. А надвисналата вълнообразна снежна козирка от покрива приличаше на тортена глазура от белтък. Тя завършваше с дълги, остри ледени висулки.
Най-накрая се отказах. Нямаше смисъл да се напъвам да измислям сценарий при положение, че толкова много въпроси и неясноти се гонеха из главата ми. Започнах да чукам на машината още един доклад до Енглес, този път относно Керамикос. Докато си припомнях разговора ни в кафенето, чух шума на злитовията. Тя се изкачи и слезе три пъти за един час. Долу в бара някои разговаряха. След това около десет часа по дървените стълби затрополиха тежки скиорски обувки, чуха се гласове, които си пожелаваха лека нощ, затръшнаха се врати. Джо надникна през вратата на моята стая.
— Върви ли? — запита той.
— Засега върви — отвърнах аз.
— Добре. Долу вече е тихо. Всички си легнаха. Там е по-топло и ако си решил да работиш до късно…
Благодарих му отново. Той си влезе в стаята. Няколко минути го чувах как се движи между леглото и прозореца. След това всичко утихна. Хижата се бе приготвила за сън. Хъркането на Джо започна да се чува през стената съвсем ясно — все едно че спеше в моята стая.
Поставих капака на машината и станах. Бях се схванал от седене и ми беше студено. Побързах да се пъхна в топлината на леглото. Но не можах да заспя. Разни мисли се гонеха из главата ми.
Дали съм задрямал или не — не мога да кажа. Знам само, че внезапно се озовах напълно буден. Беше вече много късно. Луната се бе извъртяла и светеше право в прозореца ми, отразявайки се в емайлираната мивка. Ритмичното похъркване на Джо се разнасяше с предишната си сила. Хижата бе тиха. И въпреки всичко имаше нещо различно. Лежах сврян в топлината на завивките и се оглеждах наоколо, чувствувайки подсъзнателно странното усещане, че някой ме наблюдава, същото, което съм изпитвал в стари къщи, когато като малко момче съм лежал буден в тъмнината.
Опитах се отново да заспя. Но не можах. Помислих си дали да не сляза долу. Един-два коняка щяха да ми подействуват добре. Станах и облякох два пуловера и скиорския си клин върху пижамата. Тъкмо бях привършил с обличането, когато забелязах нещо необикновено около моя прозорец. Отидох до него и надникнах навън. Грамадната надвиснала снежна козирка с ледените висулки беше изчезнала. Сигурно ме бе събудил шумът от нейното падане.
Щях вече да се отдръпна от прозореца, когато забелязах някаква фигура да се движи през терасата. Луната издължаваше тялото в дълга сянка, която пресичаше цялата ширина на терасата. Проследих я с поглед, докато тя забързано и тихо слезе по стълбите и се изгуби зад дървените перила. След като фигурата изчезна, аз премигах няколко пъти, за да се убедя, че наистина е имало някой там. Не, не се лъжех. Бях видял една висока фигура.
Двоумях се какво да правя. В същност случката не ме засягаше. Сигурно е някой любовник на Ана. Нейните светли, засмени очи вероятно са в състояние да вършат и нещо повече, освен флиртуването с посетителите, на които поднасяше сандвичи и напитки. Погледнах часовника си. Минаваше два часът.
Предполагам, единствено обстоятелството, че бях облечен и напълно разбуден, ме накара да се реша. Излязох бързо от стаята си и заслизах тихо по стълбите по чорапи.
Голямата столова с бара в дъното изглеждаше призрачно просторна, осветена от сноповете лунна светлина. Пресякох я набързо и отворих вратата. Навън бе студено и светло от луната. Обух си обувките. Запристъпвах на пръсти през терасата и надолу по стълбите към разчистената от снега пътека, която води за злитовията.
Тук бях в сянка, защото терасата се издигаше над мен и пътеката минаваше близо до нея. Спрях да обмисля какво да правя по-нататък. От човека, когото видях през прозореца, нямаше и следа, а тази страна на хижата бе права и гладка. Грамадните борови стволове, върху които беше построена хижата, бяха толкова високи, че ако човек се приведе леко, може да върви отдолу. На половината дължина дървените клони свършваха и основата на хижата ставаше бетонна. Това в същност представляваше стаичката за машината на злитовията. В стената имаше широк прозорец, който гледаше право към просеката на лифтовото въже.