Виждах тъмния му квадрат, независимо че и той беше в сянка. Точно под него имаше тесен отвор, от който излизаше въжето, което сега се открояваше ясно на белия сняг. Срещу прозореца имаше дървена платформа, издигаща се на ръба на склона, за да могат да се качват и слизат хората от шейната.
Измръзнах целият, докато стоях там, и започнах да се ругая наум, че съм толкова глупав да вися на снега след някаква си фигура в два часа през нощта. Но точно преди да се реша да се върна и да пийна нещо, забелязах някакво раздвижване там, където дървените подпори отстъпваха на бетонната основа. Вгледах се внимателно. Известно време нищо не се показа, но малко след това различих тъмна сянка, открояваща се на бетонната стена. Това беше сянката на човек, стоящ съвсем неподвижно почти под пода на столовата.
Замръзнах на място. Аз бях в сянка и ако не се движех, той нямаше да ме види. Стоял съм така може би не повече от минута, като се чудех дали да рискувам да се мушна под терасата, защото ако човекът решеше да се върне назад, щеше непременно да ме види. Преди да мога да взема решение, сянката се раздвижи. Излезе изпод хижата и тръгна покрай бетонната стена. Сега ясно различавах силуета на човека. Беше възнисък, набит мъж. Въобще не приличаше на човека, когото бях видял преди това да пресича терасата. Той спря до прозореца в стената и надникна вътре.
Аз бързо се покатерих върху замръзналия нарит сняг и се вмъкнах под терасата. След това започнах да се промъквам внимателно между подпорните стволове, докато стигнах бетонната стена. Надникнах навън.
Човекът стоеше все още там — приличаше на тъмна сянка до прозореца.
Отвътре изведнъж блесна светлина. Това беше движещата се светлина на електрическо фенерче и нейният сноп за миг освети лицето на наблюдаващия отвън човек. Веднага го познах. Това беше Керамикос. Отстъпих зад една от подпорните колони. Едва успях. Гъркът също се отдръпна, за да се скрие. Но не бе достатъчно бърз. Дочу се хрупкащият звук на стъпки по замръзналия сняг и фенерчето светна право срещу него.
— Очаквах те.
Не можех да видя говорещия. Той представляваше само един глас и блестящ кръг светлина от неговото фенерче. Говореше на немски — по-мекия, немски на австрийците.
Керамикос излезе напред.
— Щом като си ме очаквал — отговори и той на немски, — няма смисъл да продължаваме тази игра на криеница.
— Няма никакъв смисъл — съгласи се гласът. — Ела вътре. Щом като така и така си дошъл, може да поогледаш мястото, а освен това има и някои неща, за които искам да поговорим.
Лъчът на фенерчето се отклони и двете фигури изчезнаха от погледа ми. Чух да се затваря врата и гласовете веднага заглъхнаха.
Измъкнах се тихо от скривалището си и се промъкнах до мястото, където беше стоял Керамикос. Коленичих, за да надникна през прозореца, но така, че главата ми да не се покаже над долния перваз, ако фенерчето отново блесне в прозореца.
Пред мен се откри странна гледка. Фенерчето беше вдигнато и снопчето светлина бе насочено изцяло върху Керамикос. На тази светлина лицето му изглеждаше бяло, а сянката от тялото подскачаше с гротескни движения върху стената зад него. Двамата седяха един срещу друг върху барабана на лифтовото въже. Непознатият пушеше, застанал с гръб към мен. С изключение на осветената от фенерчето стена, останалата част от стаичката беше в тъмнина, а различните механизми се мержелееха само като неясни очертания върху бетонните си постаменти.
От неудобното положение, в което наблюдавах, ме заболяха колената. Но двамата продължаваха да говорят. Не се помръдваха. Нямаше никакви нервни жестове. Приличаха на стари приятели, които са седнали да побъбрят. Стъклото на прозореца бе защитено с метални пръчки. Нищо не се чуваше.
Пропълзях през дървената платформа и прекрачих въжето. Снегът скърцаше шумно под краката ми. Намирах се на самия връх на просеката. Тя се спускаше стръмно надолу току под мен — снежна цепка сред тъмните ели. Прекосих откритото място и минах от другата страна на бетонната стена, откъм вратата, която се намираше под дървения под на хижата. Тя беше затворена. Много внимателно вдигнах езичето на бравата и дръпнах вратата към мен.
През образувалата се половининчова цепка можах да видя, че сцената не се е променила. Те все още седяха един срещу друг. Керамикос мигаше като бухал срещу светлината на фенерчето.
— … като се освободи този зъбец — говореше непознатият все още на немски. Той освети голямо, покрито с дебел слой смазка зъбно колело, което се зацепваше с главното колело на барабана на въжето. — След това трябва само да го избием, когато шейната е тръгнала надолу. Тя ще е на най-стръмната част. Ще го приемат като катастрофа вследствие механична повреда. След това ще затворя хижата за посетители и ние ще можем да претърсим, без да се страхуваме, че могат да ни попречат.