— Боже мой, това не е ли достатъчно — извиках аз.
Той се вторачи в чашата си.
— Не трябва толкова лесно да правите свободни заключения, мистър Блеър. Вие сте чули само част от разговора.
— Слушайте, Керамикос — прекъснах го аз. — Не се опитвайте да ме правите на глупак, като ми разправяте, че не съм чул целия разговор. Малкото, което дочух, е достатъчно ясно. Австриецът предлагаше хладнокръвно убийство.
— А знаете ли защо?
— Защото искате да търсите нещо — озъбих се аз, вбесен от неговия вежлив и спокоен тон. — Това, което сте решили да търсите, толкова ли е важно, че сте готови да извършите убийство, за да не ви смущава никой, като започнете?
— Това, приятелю, не е ваша работа — отвърна той тихо. — Ако смятате, че правилно сте разгадали откъса от нашия разговор, тогава аз бих ви предложил да избягвате услугите на злитовията. И запазете любопитството си само за неща, които касаят вас. Послушайте съвета ми — заемете се най-сериозно с вашия филмов сценарий.
— Как по дяволите смятате, че ще седна да пиша сценарий при тези обстоятелства? — извиках аз.
— Това си е ваша работа — изсмя се той. — Междувременно бъдете по-малко любопитен. Лека нощ, мистър Блеър. — Той кимна студено и излезе от столовата. Чух стъпките му по стълбата, след това затварянето на вратата.
Изпих колкото ми беше останало в чашата и се качих в стаята си. Вратата, както каза Керамикос, стоеше отворена. Бях сигурен, че съм я затворил, преди да изляза. В стаята всичко си беше така, както го бях оставил. По нищо не можеше да се разбере, че някой е влизал. Седнах на леглото и включих електрическата печка. Бях смутен и, да си призная, леко уплашен. Керамикос не се държа като ядосан човек, но в тихата, кротка закана на неговите думи имаше нещо много по-заплашително.
Да се опитвам да заспя беше безсмислено. Реших да добавя нощните случки към доклада за Енглес. Вдигнах пишещата машина и махнах капака. Вече се готвех да извадя листа с последния доклад, когато забелязах, че горният край на листа е прищипан между капака и валяка. Листът беше смачкан и изцапан от притискането. Аз обаче винаги много внимателно затварям машината, когато трябва да оставя листа на валяка, и никога не бих допуснал да се смачка по този начин. При мене това е станало навик и го върша автоматично. Значи, някой бе влизал в стаята ми и бе прочел написаното, като не е внимавал с листа, преди отново да сложи капака на машината. Огледах набързо стаята. Всичките ми неща си бяха на място, но за някои личеше, че са били пипани — например едно шишенце мастило в дъното на куфара беше прекатурено, няколко писма в една папка бяха оставени не по начина, по който обикновено ги подреждам, и още няколко дребни вещи не си бяха на обичайното място. Можех със сигурност да кажа, че Керамикос е претърсвал стаята ми. Но защо бе оставил вратата отворена? Да не би да е искал да ме сплаши?
Единственото важно нещо в стаята ми беше докладът до Енглес. За щастие, когато бях започнал да пиша, не го бях адресирал като писмо. Можеше да бъде сметнат като част от дневник — напълно безобидни записки на моите разговори с гърка и Карла. Но той издаваше моя интерес. Изведнъж си спомних за получената от Енглес телеграма. Но за нея не трябваше да се безпокоя — тя беше в портфейла в джоба ми. Снимката на Карла също беше там.
Седнах на масата и написах на ръка отчет до Енглес за събитията през тази нощ.
Когато след твърде кратък сън слязох за закуска, заварих Мейн на пианото.
— Знаете ли това, Блеър? — запита той, като ме видя. Излъчваше ведро настроение като огряната от слънцето утрин. Звуците ромоляха изпод пръстите му като сребърни капки от планински ручей.
— „Музика на водата“ от Хендел — отвърнах аз.
Той кимна. Свиреше с лекота.
— Искате ли нещо от Росини, докато закусвате? — запита той и без да дочака отговор, започна да свири увертюрата на „Севилският бръснар“. Весел, жизнерадостен хумор, преливащ от подигравка и смях, изпълни слънчевата стая. — Според мен в тази опера Италия е отразена много по-пълно, отколкото в музиката на всичките и композитори, взети заедно — каза той. — Тя е весела като нашата Ана. — Момичето току-що влизаше да подреди масата за закуска и му хвърли една блестяща усмивка, като чу името си. — Можеш ли да познаеш откъде е това, Ана? — запита Мейн на италиански, като поде първото действие. Тя се заслуша за секунда, наклонила глава на една страна. След това кимна, че е познала. — Пей тогава! — каза той.
Ана се усмихна стеснително и поклати отрицателно глава.
— Хайде, хайде! Ще започна отново. Готова ли си?