А с надеждата дойде и разумното преценяване на всички възможни варианти. Останах да лежа още малко на снега, като внимателно пресмятах всяко следващо движение. Трябваше да си пазя силите. Да извадя най-напред тази щека. Това беше първото. След това да потърся другата със ските.
Обърнах се по корем и започнах да копая с две ръце. Окопах навсякъде около щеката. Най на края успях да я освободя. Избърсах полепналия сняг. Гледах я, както корабокрушенец гледа приближаването на спасителна лодка. Дясната ми ръка беше безчувствена. Свалих мократа ръкавица, започнах да духам върху пръстите си и да ги разтърквам. Кръвообращението се възстанови и върховете им пламнаха.
Забих щеката. Прекрасно беше да чувствувам отново как уплетеното й колелце утъпква снега и издържа тежестта ми. Изправих се до седнало положение и започнах да се примъквам към ските. Те бяха замръзнали в снега. Успях все пак да освободя едната и след като изтъргах леда и снега, започнах със задния й край да дупча снега около мен.
Мислех, че никога няма да мога да намеря другата щека. В отчаянието си задълбах по-надълбоко. Най на края я напипах — съвсем близо до повърхността и съвсем близо до мястото, където все още стоеше другата ска, заровена в снега. Сигурно се е изхлузила от ръката ми, когато съм падал.
Легнах отново. Нямах повече сили. Цялото ми тяло се беше вкочанило. Обаче кръвта пламтеше във вените ми с треската на изтощението. Вече не бях безпомощен. Имах и двете си щеки. Скоро отново щях да се кача на ските. Скоро… когато се почувствувам достатъчно силен. Докато лежах така, снегът изсмука докрай топлината на тялото ми. Стана ми студено и ми се приспа. Започнах да мисля за ските. Трябваше отново да ги затегна за обувките. А това щеше да е толкова изморително! Мислите ми се ограничаваха само до това единствено действие. Светът се бе смалил до един чифт ски.
Сигурно съм щял да лежа там отпуснат, докато снегът не ме затрупа целия, ако не лежах върху другата ска. Бях легнал с цялата си тежест върху задната част на затяжките и острите стоманени ръбове се впиваха болезнено в ребрата ми.
Най-после с изключително усилие на волята се вдигнах от ската. Щом седнах, от гърба ми се свлече купчина навалял сняг. Вятърът с нова сила ме удари в лицето още щом надникнах над ръба на дупката. Но като че ли беше поутихнало. И снегът като че ли беше понамалял. Погледнах към подаващата се изпод снега половина на другата ска. Тя стърчеше право нагоре като огладена летва, забита тук, за да бележи гроба на човек, който е умрял на това място.
Като се опирах с едната ръка на освободената ска, а с другата на щеката, аз запълзях към втората ска. Снегът я беше сковал. Трябваше доста да се потрудя, докато я освободя. Най-после я измъкнах. Седнах в снега, почистих двете ски от леда и ги намазах с вакса.
Сега вече не спирах. Чувствувах, че ако спра да почина, никога повече няма да имам силите или волята да стана отново. Претърколих се така, че ските да останат в по-ниската част на дупката. Утъпках с тях снега, за да получа здрава основа, и почистих налепения по обувките сняг. Но да се затегнат кандахарите не беше толкова лесно. Пръстите ми се бяха вдървили от студа и нямаха никаква сила. Когато най-после успях да поставя кандахарите на фортовете на обувките, силните пружинни обтегачи, отпред като че ли бяха изгубила еластичността си. Последните капчици сила, които ми бяха останали, отидоха за натягането на обтегачите.
Но най-накрая и това беше направено. Докато лежах задъхан на снега, усещах приятната тежест на ските. Странно наистина — когато човек сложи ските след дълго прекъсване, той се чувствува много тромаво на тях. Но повярвайте ми, ако се опитате да стоите в нов сняг без ски, ще изпитате чувството, че гребете, без да имате лодка. Наистина чудесно е да чувствуваш, че отново си стъпил здраво на ските.
След няколко минути хванах щеките и с голямо усилие се привдигнах, докато застанах на колене върху ските.
Тогава най-после успях да се изправя на крака и застанал прав, огледах утъпканата дупка, която бях изровил с тялото си в мекия сняг на падината.
Едва се държах от умора и от спазматичните болки в измръзналите крайници. Но самото усещане, че отново стоя прав и вече не сам в смъртна схватка със снега, а го тъпча твърдо под краката си и съм в състояние да се движа по него, беше прекрасно. Чувствувах се като човек, изкачил висок връх, надвил стихиите и завладял света.
Започнах бавно да потупвам с крака, за да възстановя кръвообращението, и същевременно обмислях какво да предприема. Къде ли бе Мейн? За мен най-лесно щеше да бъде да се спусна към Карбонин. Ако продължех по същия склон, щях да стигна прохода. Но трябваше ли, да вървя в тази посока? Навсякъде около мен се простираха само безредно струпани снежни хълмове. Следите на Мейн бяха окончателно затрупани. Снегът се носеше като бял пясъчен ураган — развихрен облак от леден прах, бръснещ ниско над земята. Мейн сигурно ме бе подвел встрани от маршрута. Ако се спуснех по долината, тя можеше само да ме отведе още по-навътре в планината. А ако стигнех до прохода? Мейн беше казал, че е тесен — толкова тесен, че човек не може да се загуби в него. Ами ако той ме причакваше в прохода? Той ще чака дълго. Ще иска да е сигурен. Огледах се бързо наоколо. Точно в този момент той може би чакаше на границата на видимостта, дебнещ удобен момент да скочи върху мен, ако аз дадях вид, че мога да изляза жив от тази бяла джунгла. Спомних си какво бе казал за него Керамикос.