Докато се оглеждах, вятърът изведнъж промени посоката си. Задуха надолу по глетчера. Той бавно помете снега от оловното небе, сякаш повдигна някаква марлена завеса. Над мен започнаха да се показват черни върхове. Снежните хълмове, които ме заобикаляха отвсякъде, престанаха да бъдат неясни контури, а се откроиха ясно и отчетливо. Далеч пред мен и на около хиляда ярда надолу в долината проблесна глетчер. Това не беше глетчерът Кристало, който бяхме прекосили много по-високо, а друг, по-малък. Неговите черни морени се открояваха съвсем ясно на белия сняг. Той бе заобиколен от назъбени канари. Там нямаше и следа от проход. Както нямаше и следа от Мейн.
Това ме убеди окончателно, че той ме е подвел встрани от правилния маршрут. Съмнението се потвърди по-късно, когато имах възможност да погледна картата. Малкият глетчер, който видях, е бил този, който минава под глетчера Кристало. Мейн е извил рязко вдясно, далеч от прохода за Карбонин.
Тази малка промяна във времето предреши линията на поведението ми и като по чудо спаси живота ми. Ако не беше просветнало, аз щях да тръгна надолу по долината и щях да стигна глетчера Кристалино. А дотам съм щял да се изморя докрай и да падне нощта. И това е щяло да бъде краят ми.
Но неочакваното вдигане на снежната завеса ми показа, че мога да направя едно-единствено нещо — да се върна по следите до главния глетчер Кристало, да пресека върха на прохода под Попена и да се върна в „Кол да Варда“ по пътя, по който бяхме дошли.
Това решение бе твърде рисковано, защото означаваше повече от хиляда фута изкачване. А ако снегът завалеше отново и загубех пътя, аз знаех, че няма да имам никаква надежда. Но поне знаех, че съществува някакъв изход и дори да завалеше отново, можеше да си спомня някои ориентири, за да намеря обратния път. Да вървя напред означаваше да се сблъскам с неизвестността и вероятно да срещна Мейн. И въпреки че предпочитах да се спускам, отколкото да се изкачвам, не се осмелих да рискувам нова среща с Мейн. Той беше много добър скиор и аз не бих имал никакви шансове за спасение.
И така аз се обърнах и поех нагоре по дългия бял склон, откъдето толкова лесно и бързо бях слязъл. Според моя часовник изкачването ми отне два часа. Трябваше да вървя бавно, с много спирания, със зигзагообразно изкачване по не толкова стръмни диагонали. Минаваше два и половина, когато изкачих върха и погледнах надолу към морето от сиви облаци, из които като острови се подаваха далечни върхове. Снегът вече не валеше по планинските върхове, а лежеше като мръсно одеяло по склоновете им, изпълвайки грамадната долина от край до край.
Няма да описвам с подробности по-нататъшния си път. Имаше мигове, в които заставах с глава, подпряна на щеките, сигурен, че не мога да направя и крачка повече. В тези случаи само огромното усилие на волята попречваше на коленете да се огънат под тежестта на тялото. Единственото нещо, за което бленувах, беше да се отпусна и заспя. Веднъж само за миг отслабих вниманието си и паднах. Мускулите на ръцете и краката ми едва имаха силата да ме изправят отново на ските. И, разбира се, колкото по-високо се изкачвах, толкова по-слаб ставах поради разредения въздух на големите височини.
Глетчерът ми се струваше безкраен. На два пъти снегът се спускаше като сива завеса откъм Монте Кристало. Но и двата пъти вятърът го отвяваше надолу към долината. Тук наклонът не беше много голям. Но въпреки че ските се плъзгаха леко през прахообразния сняг, всяка стъпка напред представляваше за мен истинско усилие. Трябваше да използвам щеките, но ръцете ми бяха останали без сила. Вятърът проникваше през мокрите дрехи и те замръзнаха, така че въпреки усилията, които полагах, се превърнаха в твърда черупка, студена като самия сняг.