Най-после стигнах до мястото, където оголените камъни се показваха над снега, и свалих ските. Метнах ги на рамо, но те бяха адски тежки. Врязваха се в кожата ми и ме притискаха надолу, така че аз по-скоро се влачех, отколкото вървях.
Но най на края застанах на самия връх на прохода. Въздухът беше бял — полупрозрачен от светлината, — така, както го заварихме, когато пресичахме това място преди около пет часа. Върхът Попена се възправяше високо, студен и черен, а навсякъде около мен стърчаха само намръщени зъбери. Вятърът нахлу откъм „Кол да Варда“ с такава ярост, че помете снега изпод краката ми. Всичко си беше, както преди, с изключение на това, че Мейн вече не беше с мен.
Запрепъвах се от камък на камък, докато стигна ръба на онзи бял басейн, от който се бяхме изкачили дотук. Забучих ските с върховете нагоре в една пряспа и се втренчих отчаяно в страховития склон. Нашите следи още личаха — като пунктирана линия, надигнала се да ме посрещне изпод сивата снежна мрачина, която изпълваше по-ниските части на прохода. Следите от ските бяха изтънели и посипани със снежен прах, но все още личаха. Приличаха на приятелски пътепоказател, сочещ пътя назад към топлината и безопасния сън.
Сложих отново ските и много бавно започнах да се спускам със стъпаловидно пристъпване. Не вдигах очи от ските. Само един-единствен път сглупих да погледна надолу по полузаличената следа. Тя като че ли пропадаше в някаква бездна точно изпод краката ми и аз усетих слабост в коленете. Краката ми се разтрепериха и не посмях да направя следващата стъпка надолу от страх, че горната ска няма да заканти. Повече от десет минути стоях неподвижно, докато се реша да продължа. След този случай повече не откъсвах поглед от ските. Толкова много бях изтощен, че за мен представляваше трудност дори и това — да стъпвам със ските точно в старите следи. На няколко пъти ту едната, ту другата ска се приплъзваше под мен.
Най-сетне успях да се смъкна. Голямо облекчение е да видиш как върховете на ските разбиват и отблъскват встрани пухкавия сняг, тъй както корабният нос разпенва морската вода. Тогава вече се почувствувах в безопасност, въпреки че оловносивата мъгла ме обгърна отвсякъде и снегът започна да бие в лицето.
Сигурно съм изминал половината път надолу в прохода, когато някакви фигури изскочиха неочаквано изсред падащия сняг. Доста хора бяха, точно колко — не помня, но сред тях се открояваше тежката, масивна фигура на Джо. Извиках и размахах едната щека. Те се спряха. Тръгнах към тях. Струваше ми се, че приближават страшно бързо, изскачайки от снежната мъгла. Спомням си, че видях Джо да се навежда, насочвайки обектива на своята малка камера към мен. След това мъглата се превърна в пелена, която ме обви отвсякъде. Очевидно съм изгубил съзнание и съм паднал там, където съм стоял.
Когато се свестих, някакви груби длани разтриваха ръцете и краката ми. Аз лежах на снега, а над мен се беше надвесил Джо. Студената шийка на метална манерка докосна устните ми и аз едва не се задавих от огъня на брендито, който избухна в гърлото ми. Някой ми беше свалил ските и ме бе покрил с одеяло.
— Какво стана? — запита Джо.
— Мейн — заговорих аз на пресекулки — се… опитала… ме… убие — и затворих очи. Бях безкрайно уморен.
Като отнякъде много далеч чух гласа на Джо:
— Бълнува.
Някакъв италианец заговори. Не го чух какво каза. Бях в полусъзнание. Исках само да си отидат и да ме оставят да спя. След това усетих, че ме вдигат на нечий гръб и вятърът отново задуха в лицето ми. От неговия студ и болката в опънатите ръце дойдох напълно в съзнание. Бузата ми докосваше тъмна, гъста коса, подаваща се изпод островърха шапка. С ъгъла на окото си можех да видя тъмни косъмчета, подаващи се от мъжко ухо. Пред мен виждах само върхове на ски, които разбиваха бързо сухия сняг. Човекът караше без щеки, обхванал ме с ръце под колената, а дланите му стискаха моите ръце, провесени през врата. Доста страшен ми се стори този начин на пътуване, но по-късно научих, че ме е носил един от планинските водачи в Тре Крочи и той често свалял от планината пострадали туристи по този начин.
— Мисля, че вече се оправих, пуснете ме — обадих се аз.
— Ще припаднете — отвърна той, — още сте много слаб.
Но аз настоях и той спря да ме свали. Затегнаха ми ските и аз продължих сам. Водачът караше до мен. Той се оказа напълно прав. Наистина ми прилоша и аз се чувствувах ужасно слаб. Но тъй като бях казал вече, че ще мога сам, трябваше да стисна зъби и да продължа.
Бях страшно доволен, когато зърнах покрития със сняг покрив на „Кол да Варда“. Струваше ми се, че се завръщам в къщи след дълго пътешествие. Водачът и Джо ме подкрепиха да се изкача в стаята си. Те свалиха дрехите ми и започнаха да масажират тялото ми, за да възвърнат кръвообращението. Когато кръвта започна да се връща в полузамръзналите вени, болката в краката и ръцете стана неописуема. След това ме поставиха в леглото с бутилки топла вода, които донесе Ана, и аз веднага заспах дълбоко.