— Мога ли да ви задам един въпрос? — запитах аз.
— Разбира се.
— Вие сте постъпили в армията през 1942 година. Какво стана с вас, след като дебаркирахте в Италия?
На лицето му се появи разтревожено изражение:
— Не разбирам накъде биете, Блеър? Аз постъпих в армията през 1940, а не през 1942. Заминах за фронта през 43-та — в Северна Африка. Бях батареен командир на противовъздушно поделение. Дебаркирахме в Салерно. Плениха ме, успях да избягам, след това постъпих в ЮНРРА и заминах за Гърция. Но какво общо има това с…?
— Забравете го — отвърнах аз. — Преуморен и разстроен съм, това е всичко. — И аз се отпуснах на възглавниците.
— Добре, както и да е. Радвам се, че сте добре. Направих всичко, което можах. Много съжалявам за случилото се. Това беше моя грешка. Съзнавам го. Но аз наистина смятах, че за вас спирането в дъното на падината няма да е трудно. Укорявам се за това, че не съобразих, че следите от ските ми ще бъдат толкова бързо засипани. — Той стана да си върви.
— Не се тревожете повече.
Когато той излезе от стаята, Джо отхлупи една чиния с бъркани яйца и я постави до мен.
— Какво по дяволите искаше да кажеш, Нийл? — запита той, когато аз започнах да ям. — Защо го разпитваше за службата му в армията?
— Защото един човек ми каза, че той е дезертьор — отвърнах аз с пълна уста. Приятно ми беше отново да чувствувам вкуса на храната. — Един от двамата лъже. Ще разбера кой казва истината, преди да съм свършил с яденето.
— Не разбирам защо се държиш така с него? — измърмори Джо. — Мейн е свестен човек. Повече и не е могъл да направи. Позвъни по телефона веднага, щом като е стигнал в Карбонин. Аз говорих с него. Беше страшно разтревожен. Трябва да е бил уморен като куче след толкова труден преход. Но излязъл веднага със спасителната група, която събрал в Карбонин. Върнали се чак когато съвсем се стъмнило. Не е виновен, че не е могъл да те намери.
Помръднах неопределено с рамене и продължих да ям. Той, изглежда, се обиди от мълчанието ми.
— Смятам, че си страшно несправедлив в случая — продължи Джо. — Знаеш ли какво ми каза, когато се свести и аз ти дадох да пийнеш бренди? Запитах те какво се е случило, а ти ми отговори, че Мейн е направил опит да те убие.
Вдигнах поглед към тежко изсеченото му, благодушно лице. Джо беше толкова сигурен в света, който го заобикаляше. За него той представляваше единствено обект за снимане.
— Смяташ, че съм бил разстроен от това, което е станало с мен?
— Разбира се — заговори той успокоително. — Повярвай ми, това момче е направило всичко, което е могло. Не е негова вината, че ти си паднал в някаква пряспа и че неговите следи са били затрупани от снега. Всичко става горе в планината, когато завали толкова силен сняг. Водачът, който те носи известно време на връщане, ми разказа няколко подобни случки. Лошото е, че ти се опита да направиш един голям преход, а още не беше влязъл във форма.
Не казах нищо повече. Каква полза би имало? Но Мейн беше излъгал, като настояваше, че е спрял в обратен скат.
Джо излезе и аз останах да лежа в леглото приятно отпуснат. Опитах се да прочета нещо. Но не можех да се съсредоточа. В края на краищата захвърлих книгата и продължих да лежа, като се опитвах да си изясня нещата.
Сигурно е било след около един час, когато Джо влезе в стаята.
— Енглес иска да говори с теб по телефона — каза той. — Той е долу в „Сплендидо“. Казва, че се е опитвал да се свърже с теб по-рано, но не могъл да разбере какво му говори Алдо. Казах му, че трябва да лежиш, но той настоя. Нали го знаеш какъв е — добави Джо, за да се извини. — Дори и да умираше, пак ще иска да те измъкне от леглото. Опитах се да му обясня какво ти се е случило. Не пожела да ме изслуша. Никога не слуша, ако не се касае лично за него. Смяташ ли, че ще можеш да слезеш долу, или да му кажа да върви по дяволите?
— Не, ще дойда. — Станах и наметнах едно одеяло върху халата си.
— Не ми е ясно за какво се е домъкнал? — промърмори Джо, докато излизахме от стаята. Чувствувах колената си вдървени и слаби. Иначе нищо ми нямаше. — Защо по дяволите не ни остави да си гледаме работата? — продължаваше да ръмжи Джо зад мен. — Винаги е едно и също. Смята, че не си вършиш работата, ако не ти виси постоянно на главата. Ти имаш ли поне план на сценария?
— Нахвърлил съм някои бележки — отвърнах аз. Но в момента мислех за личната задача, с която ме беше изпратил тук Енглес, а не за сценария.
Телефонът беше на бара до автомата за кафе. Мейн и Валдини вдигнаха глави, когато влязох. Те седяха до печката. Валдини каза:
— Вие се чувствувате по-добре, мистър Блеър? Много се радвам. Разтревожих се за вас, когато чух, че сте се загубили в планината.