— В Гърция? — Керамикос явно проявяваше интерес. — През войната?
— Да — отвърнах аз. — Бил е в разузнаването.
Той ми хвърли един бърз поглед.
— В такъв случай той и аз ще имаме доста неща да си говорим.
Пожела ми лека нощ и тръгна да излиза. Но когато стигна до вратата, аз казах:
— Между впрочем, когато преглеждате какво има върху изписан на машина лист и листът не е свален от валяка, трябва винаги да внимавате след това да го превъртите в първоначалното му положение.
— Не ви разбирам.
— Вие сте претърсвали стаята ми миналата нощ — поясних аз.
Той ме изгледа с тежък поглед. След това каза:
— Който и да е претърсвал стаята ви, мистър Блеър, това не съм бил аз, уверявам ви. — И затвори вратата. Аз веднага скочих да я заключа.
Глава шеста
Неприятна сцена
Когато погледнах през прозореца си на следната утрин, пред мен се откри един напълно различен свят. Нямаше никакво слънце, никакъв контраст между черното и бялото, небето бе посивяло от валящия сняг — големи снежни парцали, които падаха бавно надолу с милиони. Земята представляваше скучно бяло одеяло. Дърветата бяха така отрупани със сняг, че едва приличаха вече на дървета. Верандата вече не представляваше тераса от голи дъски. Сега тя беше един квадрат от чист девствен сняг, а кръглите плотове на масичките, затрупани от снега, приличаха на гигантски гъби.
Чувствувах се напълно добре — с изключение на умората и мускулната треска. Слязох долу и телефонирах на Емилио. Той каза, че злитовията засега ще може да се изкачи, но ако вятърът се усили и снегът започне да навява, ще стане невъзможно да изкара шейната. Тогава позвъних в „Сплендидо“ и поръчах да съобщят на Енглес, че ако успее да се добере до Тре Крочи, злитовията ще го изкачи при нас. След това казах на Алдо да приготви свободната стая.
Предполагам, че трябва да прескоча времето от телефонния разговор до пристигането на Енглес в „Кол да Варда“, защото нищо не се случи до неговото пристигане. Но тъй като всичко се завъртя около това събитие, трябва да дам някои обяснения за странната атмосфера на очакване, която се възцари над столовата тази сутрин.
За нас с Джо това би било разбираемо. Джо се приготвяше психически за словесен сблъсък със своя режисьор.
— Енглес ще дойде бъкан с идеи и ще почне да дава акъл — ръмжеше Джо. — Но всеки филм трябва да има фокусна точка, а фокусната точка, така както аз я виждам, е тази хижа и злитовията. Хижата е страшен декор за снимки. Виж я какво представлява тази сутрин. Още няколко часа, и снегът ще я откъсне от света. Представи си сега, че в нея се намират няколко души, които се мразят или чиито интереси се сблъскват. — Той ми говореше тези неща на закуска, а останалите слушаха с напрегнато внимание. — Ами злитовията — добави Джо. — Направил съм й няколко страшни снимки. Вържи една бутафорна шейна и я пусни да се търкаля надолу, все едно че се е скъсало въжето! А преследване със ски? И теб съм те снимал — горе в прохода, когато припадна в краката ни. Ако Енглес не се съгласи с мен — по дяволите, — ще напусна.
Джо се настройваше за предстоящата среща с Енглес и привеждаше в бойна готовност своите доводи. Що се отнася до мен, трябва да призная, че аз също изпитвах известно напрежение. След всичко, което се случи, бях сигурен, че Енглес е длъжен да ми каже защо ме е изпратил тук.
Но останалите — те защо бяха толкова мълчаливи? Мейн ме беше поздравил доста весело, когато слезе за закуска. Запита ме как се чувствувам със спокойната загриженост на приятел, който е доволен, че не ме вижда по-зле, отколкото би трябвало да бъда след един нещастен случай. Държеше се приятно и естествено, но беше по-сдържан от обикновено. Докато Ана слагаше масата, усмивката в нейните големи очи остана без ответ. А когато Джо слезе и започна да говори за пристигането на Енглес, той кой знае защо се умълча.
А Валдини, който, ако беше американски сенатор, би могъл да отложи гласуването на всеки законопроект, като проточи дебатите до края на заседанието, почти не проговори. Джо забеляза това и подметна:
— Какво си се умислил, Валдини? Не става ли работата с твоята контеса?
— Винаги искаш да правиш мен на смях, а, Уесън? — озъби се дребният сицилианец.
— Ами ти изглеждаше адски разтревожен миналата нощ, след като говори с нея по телефона — отговори Джо.
— Кога беше това? — запитах аз.
— О, когато ти заспа — отвърна Джо.
Значи, тя му бе телефонирала, след като Енглес бе говорил с мен. Бих дал много, за да науча какво е казала. Не се и съмнявах, че е било относно Енглес.
А Керамикос? Той винаги е бил тих и притворен. Но тази сутрин по-скоро имаше вид на бдителен човек, отколкото на сдържан. Забавляваше се да наблюдава с безразличие седналите на закуска. И въпреки всичко в държанието му се забелязваше сянка от нервност. Сега, когато знам истината, за него, изглежда напълно нормално да е бил нервен. Но тогава неговото поведение ме озадачи, защото той винаги бе излъчвал увереност.