Тя се обърна и излезе бавно от стаята.
Изпроводихме я с поглед до вратата. За другите не знам как е било, но моите нокти се бяха впили дълбоко в дланта ми, докато чаках с напрежение Мейн да стреля. Лицето му беше побеляло и помрачняло и аз като че ли чувствувах натиска на пръста му върху спусъка на бавно повдигания пистолет. Но Мейн неочаквано се овладя и отпусна ръката с пистолета. Скиорските обувки на Карла отекнаха ясно по голите дъски на коридора отвън и се заизкачваха бавно по стълбата.
Той се обърна към нас усмихнат. Целеше да постигне една свободна и уверена усмивка, но се получи някаква мъртвешка гримаса. Лицето му беше изопнато и пусто. Кожата бе придобила сив оттенък, което не се дължеше единствено на мъжделивата, побеляла от снега светлина, която се процеждаше през прозорците откъм притъмнелия външен свят. И аз внезапно осъзнах, че той се страхува.
Мейн, изглежда, се поколеба за миг какво да прави. Мисля, че се двоумеше дали да не ни застреля веднага на място. Усетих неприятно гадене в стомаха.
— Ако вдигне пистолета — прошепна Енглес, — скачай зад масата. — Неговият глас също беше напрегнат. Погледнах към голямата чамова маса. Тя предлагаше твърде недостатъчно прикритие. Почувствувах се безпомощен и мисля, че бях уплашен. Устата ми бе пресъхнала и всяко движение, всеки звук в тази стая се възприемаше от сетивата като през увеличително стъкло, така че тази сцена е все още абсолютно жива в съзнанието ми.
Спомням си, че над воя на вятъра можех да чуя тиктакането на часовника с кукувичката. Смятам, че се е чувало дори шумоленето на падащия сняг отвън — тих приглушен съсък, приличащ на въздишка. Разнесе се някакво странно тракане, което видях, че идва от зъбите на Алдо. Кръвта течеше на тъмна струйка изпод устата на Валдини, а тя зееше отпуснато върху изжулените чамови дъски на пода. Някой от нас беше разсипал чаша коняк на бара. Малката локвичка се бе проточила до ръба и тупкаше на равномерни капки.
Стори ми се, че стоим така цяла вечност — съвсем неподвижни — ние тримата, скупчени на бара: Алдо отзад с кърпа в едната ръка, с чаша в другата, с тракащи зъби и блеснала плешива глава, и Мейн застанал в средата на стаята, отпуснал ръката с пистолета. Но предполагам, че всичко това не е траяло повече от секунда. Някъде се затвори врата и над нас затрополяха стъпките на Карла. Тя беше в стаята на Валдини.
Мейн погледна нагоре. Слушаше напрегнато тези стъпки и според мен сега съжаляваше, че не е застрелял Карла преди малко. Но след това се стегна. И като се стараеше да наподоби своето обичайно държане, се обърна към нас и каза:
— Господа, страхувам се, че ще трябва да ви помоля да ми предадете оръжието си, ако имате такова. Ти първи, Керамикос! Ела при тази маса, където мога да те виждам добре! — И той посочи с цевта на пистолета накъде да се придвижи Керамикос. — Няма от какво да се страхуваш — добави той, тъй като гъркът се поколеба дали да тръгне. — Няма да те застрелям. Твоята помощ ще ми е необходима, за да изкопая златото.
Предполагам, че Керамикос се двоумеше. С едно бързо движение той би могъл да се озове зад Енглес. Но Енглес се беше обърнал и го наблюдаваше внимателно.
— По-добре му предай пистолета си, преди да се е уплашил отново — промърмори Енглес.
Керамикос изведнъж се усмихна.
— Да, може би така ще е по-добре — каза той и се отправи към масата. Изгледа въпросително Мейн.
— Извади пистолета за цевта и го остави на масата — заповяда Мейн.
Керамикос изпълни нареждането.
— Сега се обърни!
Аз почти се бях приготвил да чуя изстрела. Но Мейн се приближи към него и го обискира с бързи и опитни ръце.
Следващият поред беше Енглес. Той също носеше пистолет.
— Сега ти, Блеър.
— Аз нямам пистолет — казах аз, като вървях към масата.
Той се изсмя.
— Нещо като овца сред вълци, а? — Но въпреки това ме претърси. Заповяда дори на Алдо да излезе иззад бара и претърси и него. Италианецът беше загубил ума и дума от страх и докато излизаше иззад бара, очите му щяха да изскочат от кухините. Приличаше на някаква гротескова кукла от руски балет.