— Е, добре — отвърнах аз, — ще се върна.
Нямах друг избор. Тръгнах нагоре по утъпканата от мен следа с горчивото чувство на поражение. На едно място навятата купчинка сняг, на която стъпих, поддаде под тежестта ми и аз паднах. Не ми се искаше да ставам отново. Чувствувах се безкрайно отчаян. Но Мейн започна да ме ръчка в ребрата с острите върхове на ските. След това ми даде щеките си. Вървеше малко зад мен, изкачвайки склона стъпаловидно, с готов за стрелба пистолет.
Докато изкачим върха, капнах окончателно. Той ме побутна да вървя покрай стената на бетонната постройка. Предположих, че Енглес и Керамикос са заключени вътре, защото оттам се разнасяха удари по вратата. Отвън имаше нахвърляни инструменти: кирки, лопати и тежък чук с дълга дръжка, който каменарите наричат „боен чук“. Мейн отключи и като ме хвана изотзад за яката, ме блъсна вътре. Подхлъзнах се на снега пред вратата и паднах. Ударих си главата в нещо твърдо и съм припаднал.
Когато се свестих, видях, че някой ме е подпрял да седна до стената. Беше ми много студено и виждах замъглено. За момент не можах да се сетя къде се намирам. Около мен имаше много шум и помещението бе пълно с прах. Главата ми тежеше, изпитвах силна болка, а кръвта биеше в слепоочията. Вдигнах ръка към челото. То бе мокро и лепкаво. Отдръпнах пръстите си — по тях имаше кал, кръв и ледена вода от стопилия се сняг.
След това си спомних какво бе станало. Огледах помещението. Бяха ме облегнали в ъгъла между двете стени. В отсрещната част на помещението, зад стоманеното въже, стоеше Мейн с гръб към вратата. Под електрическото табло срещу прозореца Енглес и Керамикос разбиваха бетонната настилка с кирка и чук. Стаята отново се залюля пред очите ми. Замижах.
Когато отново разтворих очи, стаята вече не се люлееше. Енглес бе престанал да блъска с чука по бетона. Стоеше облегнат на дръжката и бършеше потта от челото си. Видя, че го гледам.
— По-добре ли си? — запита.
— Да — отвърнах аз. — Ей сега ще стана.
Но той видя, че треперя от студ, и се обърна към Мейн:
— Защо не го заключиш в стаята му? Целият е мокър. Ще хване пневмония.
— Това си е негова работа — отвърна Мейн. Той не се и опитваше да скрие факта, че за мен е без значение дали ще умра от пневмония или от нещо друго. Но мисля, че точно в този момент аз пет пари не давах дали ще умра или не.
Енглес задържа погледа си върху мен, след това изгледа от горе до долу Мейн:
— Не ми се случва често да искам да убия някого, но бог ми е свидетел, че точно сега искам.
— По-добре не се опитвай — беше единственият отговор.
Енглес му обърна гръб и удари ожесточено с чука по бетона. Ударът разтресе цялото помещение. Те бяха преместили голямата желязна печка и сега разбиваха пода там, където бе стояла, за да започнат да копаят. Огледах цялото помещение. То бе сиво и мръсно. Прахът висеше като облак над главите на Енглес и Керамикос. Над мен се издигаше стената, на която са били разстреляни немските войници. Като се вгледах отблизо, забелязах, че замазката на това място е по-нова, отколкото на пода.
Стана ми по-добре. Но мокрите дрехи ме вледеняваха и аз се тресях неудържимо. Изправих се на крака. Чувствувах се малко замаян, но иначе не твърде зле.
— Имате ли нещо против, ако ви помогна? — запитах аз. Енглес се обърна. — Ще се постопля, ако върша нещо.
— Да, заповядай — каза той.
Мейн не каза нищо и аз се покатерих през барабана на лифтовото въже. Те вече бяха направили широка дупка в бетона. Керамикос бе започнал да копае отдолу. Независимо от бетонната настилка първият пласт земя бе замръзнал и твърд. Но шест инча по-надолу беше меко. Енглес остави чука и аз взех една кирка.
— Полека — прошепна Енглес, — няма за къде да бързаме. Съжалявам, че не успя. Хубав опит… но напълно безнадежден.
Кимнах с глава.
— Глупаво беше от моя страна да се опитвам — казах аз.
Заработихме мълчаливо. Керамикос и Енглес взеха лопати и оставиха аз да копая. Мейн не ни даваше да си отдъхнем. Работехме без прекъсване и твърде бързо дупката се разшири.
— Скоро ще достигнем златото, ако то е тук — прошепнах аз на Енглес, когато главите ни се приближиха при едно навеждане. Дупката вече бе дълбока повече от два фута. — Той ще започне да стреля, като го откопаем, нали? — запитах аз.
— Да — отвърна той. — Но по-напред ще ни накара да го извадим, ако, както казваш ти, то е тук. Как се чувствуваш сега?
— Студено ми е — отвърнах аз. — Но като се движа, ми става по-добре.
— Слушай, не предприемай нищо, докато не ти кажа. — Той се наведе към Керамикос и започна да му шепне нещо. Гъркът кимна и дебелите му космати ръце, като че ли стиснаха по-здраво дръжката на лопатата.