— Престанете да говорите и продължавайте да копаете! — изръмжа Мейн. Гласът му беше студен, но той не можеше да прикрие нотката на възбуда, прокраднала се в него.
— Той започва да се вълнува — прошепна Керамикос. Малките му очички блестяха иззад очилата. — Скоро ще загуби самообладание. Ще го обземе мисълта за златото. Тогава може да стане невнимателен. Това е нашата възможност. Не работете много бързо.
Питах се дали пистолетът му е в него.
— Престанете с разговорите! — Гласът на Мейн потреперваше. — Работете без приказки, иначе ще застрелям един от вас.
След тази заповед продължихме да копаем мълчаливо. Но въпреки че работехме бавно, дупката постепенно ставаше все по-дълбока. Около четири часа започна да се стъмва и Мейн включи осветлението. Имаше само една гола крушка на стенна фасунга над електрическото табло. Това беше същата крушка, която ефрейтор Холц беше счупил с ръка. Енглес ми хвърли един поглед. Сигурно и той си бе помислил същото. Ако се престорех, че припадам, дали щях да я достигна с дръжката на кирката?
— Не прави нищо глупаво, Нийл! — прошепна предупредително Енглес.
Погледнах към Мейн. Очите му блестяха. Той мислеше за златото. Но не ни изпускаше из поглед. Когато очите ни се срещнаха, малката черна цев на пистолета му сочеше право в и моя корем.
— Ако направиш само една стъпка към крушката, Блеър, ще те надупча на решето — каза той.
Продължихме да копаем. Тримата се редувахме в дупката. Когато тя стана повече от четири фута дълбока, лопатата Енглес изхвърли прогнил парцал. Керамикос го вдигна от купчината пръст, която бяхме натрупали.
— Това може би ще те заинтересува — обърна се той към Мейн. — Това е парче от немска бойна униформа.
— Продължавайте да копаете — беше всичкото, което каза Мейн, но очите му заблестяха.
След това работата стана отвратителна. Труповете бяха наполовина разложени. Само костите се бяха запазили. Започнахме да ги вадим с ръце. Повдигаше ми се, като гледах тези човешки останки. Скоро щяхме да бъдем в не по-добро състояние от тяхното. Ние копаехме собствения си гроб.
В ямата имаше ръждясали щикове, пушки с проядени приклади и разкапани от ръждата цеви — всичко превърнато на паяжина, която се разпадаше, щом я докоснем. По някои от труповете бе останало толкова малко плът, че те не бяха нищо повече от скелети, обвити с изгнило покривало, което представляваше отчасти плът, отчасти облекло и отчасти пръст. Наброихме пет трупа, което потвърждаваше показанието на ефрейтор Холц. След това нашите лопати откриха ръба на дървено сандъче.
Керамикос, който точно тогава копаеше в дупката, погледна нагоре към нас.
— Извади го! — каза Енглес.
Керамикос се наведе и разрови пръстта с ръце. Погледнах крадешком към Мейн. Той вече едва се сдържаше. Това личеше по очите и напрегнатото му тяло. Но не се помръдна от мястото си.
Най-после се показа цялото сандъче. Беше около два фута дълго, един широко и шест инча високо. Дъските бяха потъмнели, проядени и зацапани с пръст. Керамикос пъхна ръце под него и го подаде нагоре на Енглес. Сандъчето бе доста тежко. Енглес го постави до извадените трупове и погледна към Мейн.
— Извадете и останалите! — заповяда Мейн.
— Няма ли да е по-добре да го отворим? — предложи Енглес.
Мейн се подвоуми какво да прави. В очите му блестеше непреодолимото желание най-после да види златото.
— Добре, откърти капака с кирката да видим какво има.
Енглес побутна сандъчето по циментовия под към Мейн:
— По-добре ти да го направиш, това злато е твое.
Мейн се изсмя:
— Аз не съм глупак, Енглес. Хайде, разчупвай го!
Енглес помръдна равнодушно с рамене, взе една от кирките и като стъпи с крак върху сандъчето, за да има опора, мушна острия край на кирката под капака му.
Острието хлътна съвсем леко и след като Енглес натисна, прогнилото сандъче се разпадна.
То беше пълно с пръст.
Мейн нададе кратък вик и се наведе напред, но веднага отскочи назад. Пистолетът трепереше в ръката му.
— Какви са тези номера? — изкрещя той. — Какво си направил със златото, Енглес? Това не е злато. Това е пръст. Какво си направил със златото? — Беше окончателно изгубил контрол над себе си. Лицето му бе изкривено от ярост. — Какво си направил с него? — повтори Мейн. — Кажи ми какво си направил с него, или… или… — Той вече бе загубил дар слово. За секунда помислих, че ще го застреля.
— Не ставай глупак — каза Енглес. Говореше с отсечен глас и в него се долавяше властната метална нотка на човек, свикнал да командува. — Тези сандъчета са лежали в земята, откакто са били поставени тук. Твоите приятели Мюлер и Ман вероятно са знаели къде е златото. Но ти ги уби.