Секунда по-късно краката на Мейн се показаха през прозореца. Те изпъкваха ясно над развилнелите се пламъци. Карла вдигна бавно пушката и стреля с двете цеви едновременно. Разстоянието не беше повече от четиридесет фута. Чу се страхотен рев на предсмъртна болка. Краката ритнаха конвулсивно и се дръпнаха назад. Карла бавно извади гилзите и зареди отново. Пожарът обхвана изведнъж вътрешността на стаята и я освети в червено. Буйните пламъци сякаш връхлитаха право към стъклото на прозореца. Скоро грамаден огнен език близна касата на прозореца и просъска, превръщайки в пара надвисналия от покрива сняг. Приличащият на разбит каймак сняг като че ли се отдръпна от пламъците и се сгърчи като спаружен лист. Част от островърхия покрив пропадна. Към студената завеса на звездите се издигна със свистене висок стълб от пара. Последва го разкривен пламък, промъкващ се през зейналата дупка на покрива. Пожарът обхвана гредите на фронтона и навсякъде около хижата снегът се оцвети от игриви розови отблясъци.
Неочаквано сред пламъците, излизащи от прозореца, отново се появи главата на Мейн. Той стреля три пъти към Карла. Малките къси пламъчета на неговите изстрели оставаха почти невидими сред развихрения пожар. Карла стреля с една цев. Това бе всичко. След това тя се претърколи и зарови лице в снега.
Мейн изпусна пистолета си. Той се придръпваше по рамката на прозореца, за да се измъкне навън. Изглежда, бе ранен. Вече бе успял да се покаже наполовина провесен по корем, когато нададе ужасен животински рев от болка. Около дупката в островърхия покрив огънят вече бе изсушил дървото и една грамадна вълна от пламъци се спусна върху него и започна да бучи през прозореца. Видях как косата му бе обхваната от пламъците. Тя пламна като стиска сено. Кожата на лицето му почерня.
Той се отблъсна с агонизиращо, конвулсивно движение на ръцете и полетя надолу с главата като жива факла — едно човешко тяло, цялото обгърнато от свирепи пламъци. Падна в дълбока пряспа зад платформата на злитовията и оттам се вдигна кълбо пара. Пламъците загаснаха веднага. Грамадна черна дупка прогори снежната белота.
— Нещастник! — възкликна Джо. Той стоеше до мен полуоблечен. — Твоята проклета контеса да не е луда?
— Мисля, че е мъртва — отвърнах аз. — Хайде, свършвай с обличането! Ще ида да видя дали можем да направим нещо.
Още една част от покрива се срути, докато вървях към платформата на злитовията. Високо в небето се издигнаха искри и дим, но бяха пометени от вятъра. Тялото на Карла лежеше сгърчено близо до горния край на просеката на злитовията. Беше напълно неподвижно. Яркочервеният цвят на костюма й блестеше от зловещата светлина на пожара. Обърнах я по гръб. Широко отворените очи гледаха втренчено. Лицето й бе покрито с разтопен сняг? На дъното на малката дупка в снега, където бе лежало тялото, се виждаше петно кръв. Един куршум бе раздробил рамото й, други два я бяха ударили в гърдите. Кървавите кръгчета бяха по-тъмночервени от костюма й. Тя беше мъртва.
Прекосих платформата и се отправих към тъмната дупка в снега, където бе паднал Мейн. Тялото му лежеше точно под мястото, където пожарът бе най-свиреп. Широки огнени езици ближеха студения покрив. Вятърът гонеше пожара из дървената хижа, раздухваше пламъците и те приличаха на екзотичните листа на някакво страховито цвете от джунглата, което се люлееше и извиваше, обхванато от ужасен, хищен екстаз. Само един поглед към Мейн бе достатъчен, за да разбера, че за него нищо не може да се направи. Тялото му представляваше овъглена почерняла купчина, лежаща в локва стопен сняг. То бе сгърчено и неестествено изкривено. Там, където дрехите му се бяха свлекли от едната ръка, необгорената плът бе надупчена от сачмите.
— Мъртъв ли е? — попита Джо, като се приближаваше.
— Нищо не можем да направим. По-добре иди си извади камерите. Ще ти помогна.
Джо не се помръдна. Той стоеше втренчен в горящата хижа. Чу се трясък. Островърхият покрив над стаята на Мейн сякаш се смачка. Едва успяхме да отстъпим назад. Той се строполи с оглушително бучене. Пламъците заръфаха новопоявилата се рана в снагата на хижата с подновено настървение. Захвърчаха искри и вятърът ги отвиваше в нощта. Няколко греди — обгорели и проядени от огъня, но все още тлеещи се строполиха върху тялото на Мейн. За секунда се задържаха прави в снега, след това се наклониха към стената на хижата. Долните им краища, забити в снега, свистяха почернели, а горе още продължаваха да горят. Целият под пламна.
— Трябва да побързаме, Джо — побутнах го аз, но той не мръдна.
— Господи, какъв кадър! — беше единственото, което успя да каже.