— Трябва да видим какво е станало с Алдо, жена му и Ана — извиках аз, като го разтърсих за ръката.
— А? О, те живеят отзад. Нищо няма да им стане.
Заварихме ги зад хижата да измъкват вещите си на снега. Или по-точно само двете жени вършеха нещо. Алдо се щураше наоколо безпомощно, чупеше ръце и мърмореше: „Мамма миа!“ Предполагам, че не се чувствуваше никак добре от това, че е позволил на Карла да се освободи.
Измъкнахме снимачната екипировка на Джо и я натрупахме на снега. И докато правехме това, аз внезапно се сетих за ските. Без тях щяха да са ми необходими часове, за да стигна до Тре Крочи. Запрепъвах се отново към предната част на хижата. Сърцето ми замря, като я видях. Сега вече тя цялата гореше. Половината покрив бе пропаднал и там, където стълбата опираше в горния етаж, сега се виждаха само голи, черни греди, насочили пламтящи пръсти към луната. Вратата на машинното отделение стоеше отворена така, както я бяха оставили Енглес и Керамикос. Тя вече бе почерняла от топлината и започнала да пуши. Таванът над бетонната стаичка гореше и всички дървени колони наоколо бяха пламъци. Всеки момент цялата постройка можеше да рухне.
Отъркалях се бързо в размекнатия от топлината сняг, докато дрехите ми подгизнаха. След това с мокра носна кърпа, вързана през устата, се втурнах към черния зейнал отвор на вратата. Вътре бе топло като в пещ и пълно с дим. Нищо не се виждаше. Препънах се в кирката, с която Енглес бе разбил вратата, и с опипване тръгнах към ъгъла, където бяхме оставили ските предния ден. Няколко чифта паднаха, докато опипвах в тъмнината. Но изтрополяването им едва се чу заглушено от бученето на пламъците над главата ми. Заопипвах с ръце топлата стена, докато намерих една връзка ски. Вдигнах ги на рамо и с олюляване преминах през отворената червена паст на вратата. Промъкнах се през пламтящите дървени подпори на хижата и най-сетне достигнах студения мокър сняг. Забих ските в една пряспа нагоре с върховете и погледнах назад. В това време една от боровите подпорни колони близо до вратата на машинното отделение се процепи и избухна в пламъци. Момент по-късно още няколко подпори пламнаха със силно пращене. Подът, който те поддържаха, започна бавно да се изкривява и след това цялата пламтяща стена отгоре се сгъна навътре и потъна в грохота на пожара. Милиарди искри се втурнаха в нощта, а пламъците забучаха нагоре през отвора като огнена завеса.
В това време откъм задната страна на хижата се появи Джо. Махнах му с ръка да приближи и започнах да развързвам вързопа със ските.
— От какво стана този пожар, Нийл? — запита той, като дойде при мен.
— От газ. — Бях избрал чифт ски и се мъчех да ги затегна на обувките. — Карла го подпали.
— Боже господи! И защо?
— Отмъщение — отвърнах аз. — Мейн я измамил с двойна игра и я зарязал като любовница. Освен това кроял план да я убие.
Той се опули срещу мен.
— Ти сега ли го съчини това? Къде е Валдини?
— Мейн го застреля. — Свърших с притягането на ските. Изправих се. Лицето на Джо изразяваше най-пълно недоверие. Зад него светлееше червеникаворъждивото сияние на огъня. — Трябва да се смъквам към Тре Крочи — измърморих аз. — Необходим ми е телефон. Ще се спусна по слаломната писта. Ще тръгнеш ли с мен? Ще ти разкажа всичко долу в хотела. — Не изчаках да ми отговори. Пъхнах ръце в кожените каишки на щеките и се оттласнах.
Слаломната писта не беше от леките. Тя се спускаше стръмно надолу, съвсем близо до линията на злитовията, провирайки се като змия почти успоредно с нея. Карах колкото е възможно по-бавно, но новият сняг бе дълбок и аз можех само на отделни места да забавям скоростта си чрез снежно рало. Спирането със завои бе трудно и аз често трябваше да спирам или като заоравам в дълбокия сняг отстрани, или като падам.
След ярката светлина и бученето на пламъците от горящата хижа, тук сред дърветата ми се стори необичайно тъмно и тихо. Лунната светлина се промъкваше през перестата паяжина на боровите клони и единствените звуци, нарушаващи тишината, бяха свиренето на вятъра през най-високите клони и съсъкът на моите ски по снега.
Предполагам, че спускането по пистата фактически ми е отнело около половин час. Обаче на мен ми се стори много по-дълго, тъй като бях целият мокър и ми беше страшно студено. Но часовникът показваше, че е само два без петнадесет, когато минах покрай къщичката на Емилио в долния край на злитовията. Погледнах нагоре по дългата бяла просека на влековата шейна, която блестеше ярко на лунната светлина. На върха белотата на снега като че ли разцъфваше в грамадна, необуздана огнена гъба. Хижата вече бе загубила своя островръх силует. Сега тя представляваше само безразборно хвърчащи пламъци — бели в центъра, преминаващи в тъмнооранжево по края и изхвърлящи нагоре грамадна опашка от искри и дим, така че хижата приличаше на метеор, спускащ се от нощното небе.