В това време, когато Мексико се управляваше от тираничния диктатор Санта Ана, в степите на индианците можеха да се видят цели групи пленени жени, откъснати от своите семейства и насила превърнати в заложници и робини.
Положението от ден на ден се влошаваше и когато полковник Миранда бе назначен за командир на войските в Албукерке, нещата се бяха объркали до краен предел. Не само това градче, но и столицата Санта Фе бяха постоянно застрашени от нашествия на червенокожи разбойници. Към племето навахо се присъединиха апахите от юг и команчите от източните степи, разположени край Рио дел Норте. Нито едно селище, нито една колония не останаха незасегнати. И разкошните постройки на големите чифлици, и по-скромните имения, всичко беше безжалостно разорено. Само в градовете защитени с каменни стени, белокожите успяха да се укрият и също онези индианци, които бяха приели християнството, въпреки че и там нямаше пълна безопасност.
Полковник Миранда, искрен патриот, който се стараеше с всички сили да защити поверения му окръг, се обърна към правителството с молба да му изпратят на помощ още войска. Пристигнаха отряд улани под предводителството на капитан Урага, което го разочарова. Но Урага сякаш беше забравил за тяхното стълкновение, държеше се приятелски и в същото време почтително.
Te почти постоянно бяха, заети с преследване на индианци и известно време животът им течеше спокойно.
Но понеже сестра му беше сега при него, Миранда се безпокоеше за нейната съдба. Смущаваше го непрекъснатото ухажване на Урага, който беше чест гост в дома му.
Започнаха да се носят слухове, че тиранинът Санта Ана пак взема властта в ръцете си, и Урага стана твърде самоуверен, дори дързък, тъй че полковник Миранда беше принуден да го помоли да не посещава повече къщата му.
— Да, мила моя — каза той веднъж на сестра си, — Урага не трябва да идва вече у нас. Аз зная причината на неговото непристойно поведение: духовенството пак взема надмощие. Тежко на нашата страна, ако то окончателно победи, а също и на нас!
Като прегърна сестра си на прощаване, той седна на коня си и излезе на площада, за да направи прегледна войските. С учудване забеляза, че войниците не се бяха строили, за да го посрещнат. Колкото повече се приближаваше, толкова по-странно зрелище се откриваше пред очите му. Всичко беше в безредие, войниците тичаха и скандираха: „Да живее Санта Ана!“, „Да живее генерал Армио!“, „Да живее полковник Урага!“
Нямаше съмнение, че беше станал бунт. Старото правителство, на което служеше Миранда, бе свалено. С гола сабя Миранда се хвърли сред разбунтувалите се войници. Няколко души, които бяха останали верни на сваленото правителство, го последваха. Започна се бой, чуха се гърмежи, звън на оръжия. Мнозина паднаха убити, други ранени; между последните беше и полковник Миранда.
След десет минути всичко привърши. Бившият командир на войските беше арестуван, а капитан Урага, сега вече полковник, зае неговото място.
В същото време навред се пръсна слух, че дон Антонио Лопес де Санта Ана е провъзгласен за диктатор на Мексико, а неговият привърженик Мануел Армио — за губернатор на Санта Фе.
— Какво е задържало Валериан? Защо не се връща вече? — разтревожено мислеше Адела, която очакваше брат си от военния преглед.
Времето минаваше, настана вечер, а него все го нямаше. Бедната Адела не можеше да си намери място и непрекъснато излизаше на верандата, като се вслушваше в най-малкия шум. За да отвлече вниманието си от страшните мисли, които я преследваха, тя започна да гледа портрета на чужденеца, когото брат и толкова бе обикнал. Това беше портретът на Франк, подарен на Миранда в деня на раздялата им. И докато Адел го гледаше, в сърцето й нахлуваше онова чувство, което обхващаше Франк, когато гледаше нейния портрет. Мечтите и бяха прекъснати от нечии стъпки.
— Най-после, Валериан! — извика тя и се затича да го посрещне. Но изведнъж с треперещ глас възкликна: — Това не е той! Света Богородице, но къде е брат ми?
Пред нея стоеше бледен, запъхтян работник.
— Сеньорита, аз дойдох с лоши новини. Стана бунт във войската. Изменниците взеха надмощие и вашият брат е ранен и пленен.
Адел се олюля бледа и безмълвна. Веднага изпрати хора в града за новини и започна да се моли.
В полунощ брат й се върна, придружен от полковия лекар, негов приятел. И двамата бързаха, сякаш ги гонеше някой. И това беше самата истина. Братът и сестрата взеха най-верните си хора и напуснаха заедно с доктора бащиния дом, който полковник Урага твърде скоро завладя с подкупени войници.