— Просто обезопасете, доколкото е възможно, спалнята й. Отстранете острите предмети, заключете прозорците. Ако тя не възразява, накарайте я да заключва вратата на стаята, преди да си легне.
— Добре — колебливо рече той.
— Това проблем ли ще е?
— Не, всъщност не. Просто мисълта, че ще е заключена. Имам лека форма на клаустрофобия. Вероятно защото ни държаха заключени през онова лято — вкараха ни в бунгалото и заключиха вратата отвън. Сякаш се намирахме в клетка. Ненавиждахме ги заради това.
Робин се върна в шест, целуна ме и отиде под душа. Аз седнах на пода, хвърлих топката на Спайк и двамата се отдадохме на ловните му фантазии, докато звънът на телефона не ме накара да се изправя.
— Съжалявам, че ви безпокоя отново, доктор Делауер, но има ли нещо ново? — попита гласът на Шеръл Бест.
— Засега нищо конкретно, преподобни. Съжалявам.
— Нищо конкретно? Това означава ли, че все пак сте научили нещо?
— Много бих искал да ви кажа, че имаме действителен напредък, но…
— Моля ви, възможно ли е да се срещна с вашия пациент? Може би заедно ще измислим нещо. Не искам да създавам проблеми, но това може да помогне на пациента ви.
— Дайте ми време да обмисля предложението ви, преподобни.
— Благодаря ви, докторе. И Бог да бъде с вас!
Двамата с Робин изведохме Спайк за обяд с пилешко и разходка с кола. Той се настани в краката й и с решително изражение върху сплесканото си лице се взря през прозореца.
Робин се разсмя:
— Той ме пази, Алекс. Виж колко на сериозно се взема. Благодаря ти, Спайки, с теб се чувствам в пълна безопасност.
Постави длан на коляното ми.
— С теб също се чувствам в безопасност.
— Да, но той заема по-малко пространство и не излиза при спешни повиквания.
Вечерното небе бе станало лилаво. Шофирах в северна посока и — също както миналата седмица — се озовах близо до Вентура. Този път не беше просто случайност. Обаждането на Бест бе извикало у мен мисли за Дорис Райнголд и семейство Шей. За изкривяванията в техния живот. Излязох от магистралата и влязох в землището на града. Робин ме погледна, но не каза нищо.
Карах бавно по безлюдните, притихнали улици. Първото отворено нещо бе една газова станция. Отбих, спрях до колонката, заредих газ, измих стъклата, после извинително се обърнах към Робин:
— Само секунда.
Отидох до телефонния автомат. Указателят беше завързан с верижка, но половината страници липсваха. Тези на „Р“ си бяха на мястото, а срещу името Райнголд, Д., беше цитиран адрес на Паломар авеню.
Касиерът ми обясни, че се намира на десет преки надолу по пътя.
Когато се качих в колата, Робин ме попита:
— Вкъщи ли?
— Моля те, изтърпи още малко. Искам да проверя нещо.
— С пациент ли е свързано?
— Косвено — да.
— Ще се отбиеш при някого, така ли?
— Не. Просто искам да видя как живее. Няма да отнеме много време.
— Добре — каза тя, като се протегна.
— Да, да, знам, че е много забавно човек да излиза с мен.
— Няма нищо. Ако не се държиш прилично, той може да ме закара у дома.
На адреса имаше едноетажна постройка тип „бунгало“, с малък двор, разположена на улица без дървета. По три такива постройки бяха наредени от всяка страна на V-образната улица. Лампи осветяваха окосените площи пред тях. Част от уличното осветление не работеше.
Шест-седем момчета в колежанска възраст седяха в сгъваеми столове, изнесени на моравата, и пиеха бира. В краката им лежаха пакети от чипс и снакс. Имаха дълги коси и въпреки че вечерта бе хладна, бяха голи до кръста. Когато приближих, двама от тях измърмориха: „Добър вечер“, а друг ми показа среден пръст. Останалите изобщо не помръднаха.
Отидох при онзи със средния пръст. Косата му бе черна и стигаше до плещите му. Скулите изпъкваха над хлътналите бузи, обрамчени от къдрави латиноамерикански бакенбарди.
— Хей, човече — изломоти той. — От полицията ли?
Поклатих отрицателно глава.
— Защото след онзи път сме много тихи. — Отметна кичурите от лицето си и се вторачи в мен. — Вие от управата ли сте?