— Не. Просто търся ед…
— Платихме си наема, човече. В брой, на мисис Патрило. Ако тя не ви го е дала, вината не е в нас.
— Дорис Райнголд — казах аз. — Знаете ли кое е нейното бунгало?
Нужно му бе време да осмисли въпроса.
— Номер пет. Но нея я няма.
— Знаете ли къде е?
Почеса се по главата.
— Опакова малко багаж и духна.
— Кога стана това?
Свиване на вежди. Ново почесване по главата.
— Вчера, по-точно снощи.
— По кое време?
— Хмм… Прибирах се към дома, когато тя тръгна. Беше тъмно. Попитах я дали не иска да й помогна да пренесе багажа, но тя изобщо не ме чу. — Оригна се и усетих миризмата на колбас с чеснов лук. Шумно отпи голяма глътка, после попита: — Защо я търсиш, човече?
— Неин познат съм.
Усмихна се.
— Е, тя е добре… В действителност тя е стара кримка. — Част от другите се разсмяха.
Тийнейджър с телосложение на моряк каза:
— Криво ти е, защото тя те разкара, Кайл.
Онзи със средния пръст извърна рязко глава и го изгледа втренчено. Другото момче продължи:
— Приеми истината, Кайл.
— Майната ти! — Кайл обърна лице към мен. — Играе нечестно, дъртата кучка.
— На какво?
— На всичко. Покер, зарове. Ти на какво игра с нея?
— Шах.
— Сериозно? Е, неприятно ми е да ти го кажа, но тя май си е намерила нов приятел.
— Сериозно?
— Да-а, духна с някакво конте.
— Подай насам чипса — рече едно от момчетата.
Кайл се наведе и дълго време търси пипнешком в тревата под съпровода на недоволни дюдюкания, преди накрая да вдигне голям пакет с чипс и свински пръжки. Нави горния край на пакета и го хвърли зад главата си. Някой го улови. Друг изруга:
— Мамка му! Внимавай, задник такъв.
— Спомняш ли си как изглеждаше онзи мъж? — попитах аз.
— Не, но имаше страхотен автомобил — от онези, които сякаш казват: „Погледни ме, ще ти взема ума“. — Към приятелите си: — Спомняте ли си лимузината? С шибания спойлер отзад?
Момче с кръгло лице и много дълга рядка руса коса попита:
— Нямаше ли сутиен?
— Да — отвърна някой. — За да крие циците си.
Избухна смях.
Хвърлих поглед към пътя. „Севил“-ът беше паркиран зад четири други коли, оставени в същата пресечка под светеща улична лампа. Шофьорското стъкло бе свалено и бях сигурен, че видях квадратната глава на Спайк да се подава през него.
— Тъмносиво БМВ ли беше? — попитах аз. — С хромирани тасове на колелата.
— Да — отвърна Кайл. Превключи въображаем лост за смяна на предавките. — Ще си взема такова.
— Глупости — отряза го друго момче. — Първо трябва да си вземеш отново шофьорската книжка. После да се научиш да играеш карти, а не да ги хвърляш като смотаняк.
— Ще си я взема, да ти го начукам! — рече Кайл. Внезапно събра напред раменете и изтегли ръка назад, сякаш се готвеше за биене на тъчдаун. Сви рязко пръсти в юмрук и захвърли кутията от бира. Тя прелетя край мен и падна на пътя, търкаляйки се с дрънчене, като се размина на косъм от една спряна кола.
— Хей, човече! — извика някой. — Охлади страстите.
— Майната ти! — Кайл се изправи. Ръцете му бяха присвити в юмруци. Той подскачаше върху босите си ходила. Единственото му облекло бяха плувките. Плетеници от татуировки покриваха ръцете му. Отново изруга: — Майната ти!
Никой не отговори. Хъркащото момче се събуди.
Кайл се обърна бавно към мен.
— Какво искаш ти? — попита той с нов глас.
Показах му среден пръст и си тръгнах.
Когато се върнах при колата, Робин попита:
— Там всичко наред ли беше?
— Напълно — отвърнах аз. — О, славна младост!
31.
Карах обратно към Малибу, но в ума ми непрестанно се въртеше нещо, което Дорис бе споделила в разговора си с мен.
„Харесвам Невада.“
Пристрастена към хазарта? Не бяха ли потънали там парите за мълчанието й? Ако изобщо е получила пари.
Фактът, че бе напуснала града, придружена от Том Шей, веднага след втория ми разговор с нея, ме убеждаваше, че бях попаднал на следа.
Вече с повече доверие в съня на Луси, започнах да размишлявам за тримата мъже. Лоуел и още двама, единият от които почти със сигурност е бил Трафикънт. Вероятно онзи, който през цялото време оставаше с гръб.