И така, кой беше Косматата устна?
Може би просто друг гост, но по-вероятно човек, достатъчно близък на Лоуел и Трафикънт, че да бъде поканен на малкото им частно увеселение.
Член на клуба.
Друг съмишленик от „Приятелите на «Убежище»“.
Когато се прибрахме у дома, прочетох отново статията за откриването на „Убежище“, докато Робин разресваше косите си и си слагаше нощницата.
Три имена без снимки:
Кристофър Грейдън-Джоунс, английският скулптор.
Йоахим Шпренцел, немският композитор.
И Дентън Мелърс, симпатизиращият на идеята американски белетрист. Единственият критик, рецензирал положително „Команда: Прогони светлината“. Беше възхвалил също така книгата на Трафикънт. Неговата отплата, че е допуснат в братството, също както Трафикънт може би?
Колкото повече разсъждавах, толкова по-логично ми изглеждаше.
Лоуел и неговите двама ученика, обещаващи надежди в изкуството.
Може би ги бе склонил на нещо различно от писането. Но къде ме водеше това предположение?
Робин си бе легнала, свита в своята половина от леглото.
Съблякох се и легнах до нея, прегръщайки я под завивките.
Измърмори сънено.
Продължих да я прегръщам и почувствах как потъвам в дебрите на съня.
Събудих се преди изгрев с мисълта за Лусиния сън. Двамата с Кен щяха да прекарат няколко часа заедно днес, а следващият сеанс беше утре.
Приготвих закуска и я занесох в леглото. Докато Робин вземаше душ, телефонирах в Ню Йорк и отново опитах да открия местонахождението на Трафикънт чрез неговия издател. Научих единствено, че авторите, които вече не се печатат, не се радват на стари лаври.
В 8:30 Робин бе готова за тръгване към обекта. Спайк притискаше муцуна в страничното стъкло, докато нейният пикап бавно се отдалечаваше. Аз ги следвах със „Севил“-а.
При Бел Еър Робин продължи на изток, а аз се отклоних към университета. В библиотеката влязох в 9:25. Няколко подранили птичета четяха в читалнята, но имаше много свободни компютърни терминали. Влязох във файла с картотеката на периодичните издания и напечатах няколко заглавия, започвайки с най-вероятния от кандидатите — Дентън Мелърс.
Нито дума за него. Проверих в раздела „Книги под печат“, в академични журнали, във всеки подраздел, който откриех.
Продължих с Кристофър Грейдън-Джоунс.
Три справки, първата отпреди двадесет години, когато той бе получил значителна комисиона от компания, наречена „Ентърпрайс Иншурънс“, срещу задължението да създаде скулптура от бронз и метал за фоайето в представителната сграда на компанията в търговско административния център на Ел Ей. Кратко съобщение в притурката за изкуство на „Ел Ей Таймс“ без фотоси.
Две години по-късно едно делово издание съобщаваше, че Грейдън-Джоунс работи като помощник-директор по рекламата в същата тази компания и коментираше превъплъщението му като „интригуващо“. Пет години по-късно се бе издигнал до главен изпълнителен секретар на „Ентърпрайс“, а на предоставената от компанията снимка той изглеждаше прекалено възрастен за тогавашните си тридесет и пет години: оплешивяващ, с продълговато лице, големи тъмни очи и тясна брадичка. Гладко избръснат.
Следващият: Йоахим Шпренцел. Немецът бе преподавал композиране в „Джулиърд“, преди да се самоубие преди осем години в Хартфорд, щата Кънектикът. Некролог в „Хартфорд Курант“ осведомяваше за „продължителното боледуване“ и акцентираше върху пристрастията на Шпренцел към „текстуалния атонализъм и хроматичното търсене“. Родителите му все още живееха в Мюнхен. Не бил женен, нямал деца.
Снимка, най-малко десетгодишна, показваше напрегнато взиращ се мъж с масивна, квадратна челюст, буйна тъмна коса и неспокойни очи, гледащи иззад очила с метални рамки.
Гъсти дълги мустаци скриваха горната устна.
По форма и цвят забележително сходни с тези на Копи Дог.
Косматата устна.
Самоубийство след продължително боледуване. Неженен мъж.
Интуитивното ми предположение сочеше СПИН, но причината можеше да е всякаква.
Мъртъв. Още един път, който се затваряше.
Ксерокопирах целия материал и позвъних да проверя за оставени съобщения в службата. Съобщения от двама адвокати, един съдия и от Шеръл Бест. Оставих преподобния за накрая. Нямаше го вкъщи, а някаква жена от Църквата на протегнатата ръка каза, че е из града и разнася храна.