Окачих слушалката на вилката.
Трима мъже край бъдещ гроб.
Лоуел, Трафикънт и Шпренцел?
И тримата извън досег.
Прегледах ксерокопираните материали.
Предположението беше смело, но бе възможно Кристофър Грейдън-Джоунс все още да работи в търговския център на града.
Потърсих номера на „Ентърпрайс Иншурънс“ в големия указател на Ел Ей. Нямаше го там. След бърз преглед на „жълтите страници“ попаднах на адрес — 26-а улица в Санта Моника, както и на рекламен надпис: „Специализиран в индивидуално компенсационно планиране и корпоративна отговорност“.
Набрах номера и помолих да ме свържат с мистър Грейдън-Джоунс. За мое учудване, свързаха ме с жизнерадостно звучаща секретарка. Когато пожелах да говоря с шефа й, тя успя да запази веселия си тон, но зае защитна позиция.
— По какъв проблем, сър?
— Относно принадлежността на мистър Грейдън-Джоунс към приятелите на „Убежище“.
— Какво е „Убежище“, сър?
— Творческа база за хора на изкуството, чийто собственик е известният романист М. Беярд Лоуел. Мистър Грейдън-Джоунс е приет там като скулптор, било е доста отдавна. Аз съм писател на свободна практика, който работи върху биография на мистър Лоуел, и се опитвам да се свържа с…
— Какво за хора на изкуството?
— Творческа база. Място, където артистичните хора могат да отидат и да се посветят на изкуството.
— Казвате, че някога мистър Грейдън-Джоунс е бил артист?
— Бил е скулптор. Бронзовата композиция във фоайето на представителния офис на корпорацията „Ентърпрайс“ е негово дело.
— От години вече не сме в административния център на града.
— Знам това, но на мистър Грейдън-Джоунс е било възложено…
— Това някаква шега ли е, сър?
— Не. Можете ли да му предадете съобщение? Може би ще поиска да се срещне с мен.
— В момента е в града. Вашето име, сър?
— Дел Уеър. Санди Дел Уеър. — Издиктувах й телефонния си номер.
— Много добре, мистър Дел Уеър — побърза да каже тя. Затвори.
Погледнах ръчния си часовник. Дванадесет и петнадесет. Вероятно Грейдън-Джоунс бе излязъл да обядва. Или седеше зад голямо бюро и преглеждаше куп документи — делови, важен човек.
Разполагах с много време.
Централният офис на „Ентърпрайс“ бе на двадесет минути с кола.
Сградата се намираше от южната страна на „Олимпик“, в горния край на улица с индустриален парк, по която преобладаваха офиси и магазини на електронни компании. Пететажна, тухла и стъкло, с ресторант на първия етаж — казваше се „Бягство“, специализиран в приготвянето на скъпи бургери и тропически напитки.
„Ентърпрайс“ се помещаваше в апартамент на втория етаж. Вратата беше заключена, а на бравата — окачена табела „Обедна почивка до 14:00“.
Слязох на първия етаж. Нямаше скулптура. Вратата към ресторанта беше отворена, а миризмите, идващи отвътре, не бяха никак лоши. Реших да обядвам и после да опитам отново.
Салонната управителка ме съзря и попита:
— Маса за един ли?
Изгледах я с изражението на невъзмутим самец и тя ме настани на миниатюрна маса в един ъгъл, близо до другите зали. Мястото гъмжеше от костюми и усмивки, въздухът тежеше от миризмата на алкохол и печено месо. Фототапети с палми върху бели стени. Ярки рекламни надписи редом с туристически фотоси на морски брегове и шоколадови тела.
Поръчах бира и бургер „Таити“. Вече се борех с пяната, когато го видях в другия край на залата, в сепаре заедно с някаква жена.
По-стар, по-плешив, малкото останала му коса бе придобила металносив цвят. Но със сигурност същото продълговато лице, тъжни очи и брадичка, преминаваща в източен врат. Носеше тъмносин костюм и толкова ярка вратовръзка, че изглеждаше радиоактивна.
Жената бе някъде около тридесетте, с медноруси коси и добро телосложение. Пред тях нямаше храна, само чаши с червена напитка, пръчици целина и купчина документи.
Наблюдавах ги, докато се хранех. После жената събра документите, подаде ръка на Грейдън-Джоунс и си тръгна.
Той си поръча ново питие и запали цигаре.
Оставих пари върху масата и се приближих към него.
— Мистър Грейдън-Джоунс?
Вдигна поглед. Тъжните очи се оказаха сини.