Повторих историята, разказана на секретарката му.
Усмихна се.
— Да, получих съобщението ви. „Убежище“. Колко странно. — Английски акцент, примесен с провлачения, присъщ за работническите квартали говор, който не би бил от значение тук, но веднага би сложил край на кариерата му, ако живееше в Англия.
— Кое?
— Да чуя отново за онова място след всички тези години. Извинете, бихте ли повторили името си?
— Санди Дел Уеър.
— И пишете биография на Лоуел?
— Опитвам се.
— Имате ли визитна картичка?
— Съжалявам, не. Независим писател съм.
Изтърси пепелта от цигарата в пепелника.
— „Опитвам се“ ли казахте? Това означава ли, че не сте подписали предварителен договор?
— Няколко издателства проявяват интерес, но моят агент настоява да напиша подробно резюме, с което да разполага, когато седне да преговаря. Успях да събера всички по-важни факти за Лоуел, с изключение на тези от времето на откриване на „Убежище“. Всъщност вие сте единственият от „Приятелите на «Убежище»“, когото можах да открия.
— Така ли? — Усмихна се. — Моля, седнете. Питие?
— Не, но ще бъде чест за мен да ви почерпя.
Засмя се:
— Не, благодаря. Две са лимитът ми по обяд.
Поиска сметката, поръча кафе за двама ни и написа нещо върху чека.
— Оценявам готовността ви да разговаряте с мен — казах аз.
— Ще ви отделя няколко минути. — Погледна впечатляващ с размерите си „Ролекс“. — И така, защо, за бога, искате да пишете книга за Бък?
— Той е интересна личност. Възход и падение на един голям талант.
— Хм. Да. Мисля, че ще се получи иронично. Но за мен той беше пълна скука. Не се обиждайте, но той е едно от вечните американски деца, по които янките са луди.
— Е, да се надяваме, че ще запазят пристрастието си и ще купуват книгата ми.
Усмихна се отново и закопча сакото си над слабите си гърди. Костюмът бе от онези сложно скроени неща, които струваха хиляди долари. Носеше бяла риза на хоризонтални сини райета, с бяла яка, вероятно купена от „Търнбул и Ашър“. Крещящата вратовръзка бе освежена с артистични драски и с миниатюрни палитри върху жакардовата коприна. Имитация на небрежно накапана боя придаваше колорит на десена: яркочервено, портокаловооранжево, тюркоазно, синьо и пастелнозелено.
— Е, какво искате да знаете за „Фермата за буболечки“?
— Моля?
— „Фермата за буболечки“. Така наричахме мястото. Гъмжеше от всякакви буболечки: бръмбари, паяци, всякакви други твари. Всички ние бяхме бръмнали по онова време. Избръмчали — леко луди. Старецът вероятно ни бе избрал такива. Как я кара той?
— Жив е, но е болен.
— Съжалявам да го чуя… предполагам. Както и да е, едва ли мога да ви разкажа много. Проклетият фарс продължи само година.
— Знам — излъгах аз. — Но никой не можа да ми обясни защо.
— Старецът изгуби интерес, ето защо — в продължение на година бяхме негови гълъби, на следващата година бяхме изгонени с ритници по задниците. Най-хубавото нещо, случило се през живота ми. Тогава се сблъсках с истинския свят.
— Как бяхте избран?
— Тогава бях художник — или поне си мислех, че съм. — Огледа дългите си силни пръсти. — Ваех камък и бронз. Не бях толкова лош. Спечелих няколко награди в Англия и сключих договор с галерия в Ню Йорк. Собственикът чул за творческата база и ме препоръчал на Лоуел, който се задължаваше да ми плати на място за изработката на две скулптури.
— От скулптура към застраховане. Преходът сигурно е бил вълнуващ за вас.
Извади цигарата от цигарето.
— Във всяко нещо има изкуство. Както и да е, съжалявам, че не мога да ви бъда особено полезен. Вече ви казах, това бе една пропиляна година.
— Имате ли идея как мога да открия останалите приятели на „Убежище“? Не Йоахим Шпренцел, разбира се. Той е покойник.
Почеса дискретно врата си.
— Наистина ли? Горкото момче! Как?
— Самоубийство. Некрологът му информира за продължително боледуване.
— СПИН?
— Хомосексуален ли беше?
— Като пролетта. Не беше лош. Не досаждаше, по цял ден композираше — без пиано, без цигулка, просто си драскаше върху онези странно разчертани нотни листове.
— Можете ли да ми кажете нещо повече за него?
— Като?
— Личностни качества и особености, които би било интересно да включа в книгата.