— Преждевременно пенсиониране, а? Добре, при първа възможност ще я проверя. Дотук нищо ново за Трафикънт. Не мога да проверя всички затвори, но до този момент не е регистриран в никой от големите.
— Днес научих малко повече за него. Успях да открия един от „Приятелите на «Убежище»“, скулптор на име Кристофър Грейдън-Джоунс. Понастоящем е важна клечка в застрахователна компания в Санта Моника. Пихме заедно. Спомня си Трафикънт като простак, размахващ ловджийски нож, и любимец на Лоуел. Трафикънт и Лоуел често се напивали заедно и се разхождали в гората. А третият мъж от съня може да е Дентън Мелърс. Единственият критик, написал положителна рецензия за последната книга на Лоуел. Имал е мустаци, които обаче не отговарят на описанието от Луси. Лоуел е бил негов кумир. Мелърс и Трафикънт били тандем в „Убежище“. Залагам парите си, че той е Косматата устна, а Трафикънт е мъжът, останал с гръб към Луси. Грейдън-Джоунс каза още нещо, което подкрепя хипотезата: Лоуел сякаш се съизмервал с Трафикънт. Отношенията им не се различавали от традиционните между учител и ученик. При последния сеанс с Луси тя описа как третият мъж говори грубо на Лоуел. Заповядвал му да търколи момичето в гроба. От наученото днес допускам, че Трафикънт е можел да си го позволи, защото е знаел, че ще му се размине. Какво мислиш по въпроса?
— Мисля — започна Майло, — че си попаднал на следа. Приближаваш се към примката. Но при толкова много покойници и заминали хора съществува възможност да не стигнеш до нея. Но кой съм аз, че да критикувам? Прекарах днешния ден в молитви кучешките лайна да ми донесат просветление.
Дентън Мелърс бе дипломант на Колумбийския университет, но беше прекалено късно, за да звъня там. Залагайки на шанса да се е върнал в Ню Йорк, опитах да получа някакви сведения за него от информационните бюра на общините в Ню Йорк и Ню Джърси, но ударих на камък. Тогава се запитах дали не бе живял в Ел Ей и не бе работил като репортер за някой от местните вестници или списания, или пък във филмово студио. Обаждане от моята служба прекъсна догадките ми.
— Спешно позвъняване от мистър Кен Лоуел, докторе. Нямаше възможност да изчака да ви свържа, звучеше много притеснен. Ето номера, който остави.
Сърцето ми биеше учестено, докато записвах телефонния номер на централа 818 и след това го набрах.
„Може би нов опит за самоубийство. Или по-лошо.“
Луси се бе оказала по-уязвима, отколкото предполагах, хипнозата бе непростима грешка, беше отслабила защитните й сили.
— Участък „Ван Найс“.
Полицията. Много по-лошо.
— Доктор Делауер на телефона. Обаждам се по настояване на Кен Лоуел.
— Кой е той?
— Вероятно брат на жертвата.
— Вероятно?
— Вижте, аз съм лекар. Обаждам се, тъй като са ме търсили по спешност и са оставили този номер.
— Как беше името на лицето?
— Лоуел.
След четири мъчително дълги минути гласът на Кен достигна до мен:
— Слава богу, че са ви открили! Имаме неприятности.
— С Луси ли?
— Не, не, става въпрос за Елфи. Намерихме го — Луси и аз. Беше ужасяващо. Всъщност тя не го видя, затворих вратата, преди да е надзърнала, но…
— Какво се е случило, Кен?
— Казват, че е свръхдоза. Вероятно се е снабдил с някакъв много силен наркотик. Той… иглата продължаваше да стърчи от ръката му. — Чух как се задави. — Извинете.
— Не се притеснявайте.
— Беше целият… но сам можете да видите проклетата игла. — Замълча, но чух как сподавя хълцанията си. — Вече дори не приличаше на ръка — преглъщайки, каза той. — Но и сам можете да видите проклетата игла.
33.
Участъкът „Ван Найс“ е част от общински комплекс в район Силван, встрани от булеварда, където преобладаваха скъпите магазини, обменните бюра и уличните дилъри, борсови посредници и магазини за кожени облекла, продаващи с отстъпка. В преддверието до входната врата, редом с бюлетините и снимките на издирвани лица, бе залепено ксерокопие на съобщение от местна банда, заканваща се да извърши политически убийства на служители на закона. Някой бе написал с химикалка върху листа „Ела и се опитай, отрепко“. Предната зала беше шумна и оживена. Няколко закопчани с белезници типа чакаха да бъдат вписани в регистъра.
Отне ми известно време да стигна до гишето. Накрая се появи офицер на име Алмондовар и ме преведе през помещението на патрула към отдел „Грабежи и убийства“. Около тридесет и пет годишен, набит, с еднодневна брада и грижливо сресани, прошарени от среброто на годините коси, той имаше любознателни и неспокойни очи. Спортното му кожено яке беше сиво, панталоните — в по-тъмен сив нюанс. Носеше каубойски ботуши от крокодилска кожа.