Стиснах пръстите й.
— Може да се качи — каза тя. — Майло.
Каза го почти умоляващо.
Отидох до стълбището. Майло и Кен продължаваха да разговарят в антрето. Сякаш никой от двамата не беше помръдвал.
— Би искала да те види.
Вземаше стъпалата по две наведнъж. Когато останахме сами, Кен докосна корема си и ме погледна нещастно.
— Стомахът ми не работи, не иска да задържа нищо. Може би най-накрая ще стопя малко тлъстини.
Усмихнах се.
— Качих прекалено много. Седем килограма само през последната година. Разводът. Не може да се каже, че протече в приятелски дух. Кели, жена ми, срещна друг мъж. Оплакваше се, че е отегчена, че живее скучно, затова й предложих да запише задочно колеж. Запознала се с него там, някакъв безработен строител. Опитах се да я убедя да посещава брачен консултант, но тя не искаше и да чуе. Когато си дадох сметка, че разводът е неизбежен, реших, че трябва да стане цивилизовано — заради децата. Но тя ги настрои срещу мен.
— Което не помага на децата.
— Продължава вече година и все още сме в бракоразводна процедура. Баща й има много пари, адвокати, които работят за него. Тя заплашва, че няма да се откаже, докато не получи всичко.
Отново се насили да се засмее:
— Ето какво ме накара да се свържа с Елфи и Луси. А сега това.
Майло се върна.
— Отново заспа.
— По-добре да отида да заключа вратата — каза Кен.
— Защо? — попита Майло.
Обясних му.
— О! — Обърна се към Кен: — Обадете ми се, ако имате нужда от нещо.
— Благодаря ви, детективе. Като нещастен случай ли разглеждат станалото с Елфи?
— Вероятно.
— Да, предполагам, че е именно това. Понякога всичко изглежда като нещастен случай.
На тротоара пред къщата попитах Майло дали Луси е казала нещо.
— Държеше ръката ми и ту се усмихваше, ту плачеше. Мислиш ли, че ще успее да се съвземе след всичко това?
— Тя е достатъчно силна, но… в момента е изложена на пределно силен стрес.
— Красив ден — забеляза той, загледан в сапфиреното небе. — Имах време да проведа няколко телефонни разговора. Магазинът за сърфове и сърф принадлежности не отговаря, което означава, че съпрузите Шей също са заминали. Все още нищо за Трафикънт, а ако твоят мистър Мелърс е бил лошо момче, то е бил много предпазлив. Нищо за него, никакъв документ.
— Какво става? — попитах аз. — Всички просто изчезват.
Разтри лицето си с пръсти.
— Случва се с всички нас в края на пътя.
Прибрах се у дома и отново позвъних в Колумбийския университет. Не бяха чували за Дентън Мелърс. Или беше излъгал за академичното си образование, или използваше фалшиво име. Псевдоним? Намерих номера на „Манхатънски книжен обзор“ и позвъних в редакцията на списанието.
Човекът, който отговори на обаждането ми, се изсмя носово:
— Мелърс? А вие кой сте, лорд Чатърли може би?
— Понякога имам подобно усещане.
Това прекъсна смеха му.
— Той не е от нашите. Нямаме какво да крием, нито земя да пазим.
— Той със сигурност е писал за вас — казах аз. — Рецензирал е за вас последната книга на М. Беярд Лоуел.
— Това със сигурност ми звучи като нещо от античността.
— Само отпреди двадесет и една години.
— Добре, значи от палеолита.
— Има ли някой от персонала, работил за списанието по онова време?
— Не сме списание — поправи ме обидено мъжът. — Ние издаваме критически обзор, което е състояние на духа. И нямаме постоянни служители. Единствено мистър Ъпстоун, аз и ято независими оптимисти.
— Какви са изискванията към критиците?
— Човек трябва да познава правилните критерии за преценка на книгите.
— Които са?
— Стил и съдържание. А сега, изглежда, не разбирам важността…
— Работя за юридическа кантора в Ел Ей. Мистър Мелърс е посочен като наследник. Нищо голямо, но все пак е възможно да прояви интерес.
— Много добре за него.
— Мистър Ъпстоун бил ли е при вас, когато са публикувани рецензиите на мистър Мелърс?
— Мистър Ъпстоун винаги е тук.
— Бихте ли ме свързали с него, моля?
— Ако се държите добре.
— Обещавам.
Засмя се:
— От Калифорния… как оцелявате там?
След няколко минути сърдит глас на пушач каза: