Отвъд него — начало на гора: храсталакът бе толкова гъст, че погледът не можеше да проникне зад него. Двамата с Нова прекосихме пътя и аз успях да огледам главната сграда. Нямаше веранди, нито тераси, само облицовка от необработено дърво, прозорци и една-единствена врата. На три от прозорците на първия етаж имаше пердета.
— Онова там неговата спалня ли е?
— Ъхъ. Някога е било библиотека, но вече няма сили да се изкачва на втория етаж. Грозна е, нали?
— Като огромна дървена колиба.
Кимна и притисна ръка о моята.
— Да-а, познато чувство за западналост и разруха.
— За човек в неговото състояние — казах аз — декорът едва ли е от значение.
— Съмнявам се някога да е бил. За него парите също не означават нищо. Вероятно защото винаги е разполагал с достатъчно. Отдаден е на едно-единствено нещо: на себе си. — Трезва преценка, в гласа й нямаше злоба. Всичко, което тя правеше или казваше, изглеждаше лишено от емоция.
— От дълго време ли работите за него?
— От шест месеца.
— С какво се занимавате?
Засмя се:
— Писателка съм.
— Какво пишете?
— Предимно поезия. Възнамерявам да напиша сценарий. За Калифорния — за необикновените неща, които човек вижда тук.
— От източната част на страната ли сте?
— Не, от северните щати.
— Как стана така, че започнахте работа при него?
— Написах му писмо като негова почитателка и той отговори. Написах второ писмо, а той ми изпрати още по-пространен отговор. Започнахме да си пишем редовно. За писането и литературата: по проблемите на стила и изграждането на сюжета. Няколко месеца след това той ми предложи да работя като негова асистентка. Говореше за себе си като за човек в добро здраве, който се нуждае от незначителна помощ. Тогава дойдох тук и установих, че ще ми се налага да сменям памперси.
— Въпреки това сте останали.
— Естествено — отвърна тя, като размаха ръце и ускори крачка. — Той въплъщава една институция. Как бих могла да го изоставя?!
„Да не говорим какъв чудесен материал за сценарий предоставя животът ви с него.“
— Останах с впечатление — казах на глас, — че е по-скоро една забравена институция.
Стисна зъби, от което белезите от операцията станаха по-видими.
— Може би за глупаците, които сверяват литературните си вкусове по класацията на бестселърите.
Спря и увеличи звука на радиото. Чу се само пращене. Намали звука, но не тръгна напред.
— Чух, че това място някога е било творческа база за писатели и художници.
— Преди много години.
— Идеята е била хубава.
— Коя по-точно?
— За творческо уединение. Измъкваш се далеч от суетата и пошлостта.
Обърна се и пое в посока, която не увеличаваше разстоянието до основната сграда. Последвах я.
— Значи сте негова почитателка.
— Абсолютно.
— Предпочитание към конкретни негови книги?
— Харесвам всичко негово.
— Не беше ли публикувал стихосбирка, която се оценяваше като антифеминистка?
Изгледа ме с иронична усмивка.
— Искате да кажете, че предавам пола си, защото харесвам неговото творчество? Да, за него жените са парче месо — сграбчва задника ми поне веднъж дневно. Но ако жените имат доблест, щяха да признаят, че и те гледат на мъжете само като на плът. Да не се залъгваме, част от тях са наистина мъжествени, а на други мъжествеността не им липсва напълно.
Запазвайки усмивката си, тя разпери ръце и докосна за миг бедрото ми.
— Ами всички ние сме просто късове месо — почти изчурулика Нова. — Какво друго сме? Бък поне си го казва открито. Аз му бърша лайната, не може да скрие нищо от мен.
— Нито вие от него.
— Какво искате да кажете?
— Все някога трябва да му кажете за Питър.
Изръмжа почти по мъжки. Ръката с белега почеса носа й.
— Преструвки — каза тя, като разсече въздуха с ръка. — Мислят си, че съм апетитно парче. Ще му кажа, да. Но само фактът, че сте тук, ме кара да се чувствам добре — независимо дали вярвате, или не. — Усмихна се многозначително. — Притежавате някакво излъчване. Правите добро впечатление, като помагате на хората, права ли съм? — Отново докосна разсеяно крака ми. После докосна брадичката ми и каза: — Благодаря ви.