Гледах безизразно една препарирана сова.
— Къде е момичето? — попита той.
— Бъди любезен с него, Бък — каза Нова с прекомерно сладникав глас. — Направил си е труда да дойде чак тук, за да ти съобщи нещо важно.
Изгледах я втренчено. Повдигна рамене и отиде до един от прозорците.
— Така ли? — попитах аз.
— А не е ли така? Вие сте специалистът.
След това излезе.
Лоуел я проследи с поглед.
— Тези момичета — изкоментира той. — Те са като гъба за миене, оваляна от двете страни в захар. Само като си помислиш, че да си в средата… Какво има в главата ти, ширпотреба? Да не би момичето все още да събира кураж да превъзмогне девственическия си свян и затова да те изпраща на поредната разузнавателна мисия?
— Този път става въпрос за Елфи — казах аз. — Мъртъв е. Свръхдоза.
Закима с глава. После спря. Сграбчи с ръце колелата на инвалидната количка и я завъртя, за да ми обърне гръб.
— Добре — много тихо рече той. — Добре, съобщихте ми новината. А сега вървете по дяволите! Ако ви видя отново, ще ви убия!
35.
Появи се отново два дни по-късно, на погребението, където пристигна със закъснение, бутан от Нова в инвалидната количка. Неотразим в белия костюм и широкополата сламена шапка. Остана доста зад Луси и Кен, докато повиканият за случая свещеник рецитираше унило заупокойна молитва. В един момент погледът на Нова улови моя и се опита да ме въвлече в надпревара по издръжливост. Едната й ръка почиваше върху гърдите й. Отново насочих вниманието си върху текста на молитвата.
Гробището бе с площ над половин квадратен километър и претендираше да бъде едно от най-предпочитаните в града: постройки в колониален стил, оформени от булдозери изкуствени хълмчета, копия на статуи от Микеланджело, изникнали по най-причудливи места. Вместо надгробни камъни, хоризонтално в земята бяха наредени месингови плочки. Кен бе откупил късчето вечност на Елфи вчера, след като намесата на Майло ускори процедурата по освобождаването на тялото от моргата.
Значителна част от последните четиридесет и осем часа бях прекарал в къщата в Рокингам. Кен и Луси живееха повече по инерция — ядяха малко, спяха дълго, почти не говореха.
Самият аз почувствах, че ме увлича инертността: не бях продължил събирането на информация за Къртис Ап или пък анализирането на фактите относно Карен Бест. Шеръл Бест бе звънил у дома, но помолих да му предадат, че ще го потърся след няколко дни. Скръбта така поглъщаше всички ни, че сякаш бяхме забравили за съня. Не знаех кога Луси щеше да си спомни за него — ако изобщо си спомнеше. Въпреки това, докато стоях тук, на грижливо окосената морава, той не излизаше от ума ми.
Няколко метра зад мен двама гробари чакаха под сянката на едно дърво.
Свещеникът каза нещо за загадките на живота и за Божия промисъл. След това стрелна с поглед гробарите и те приближиха. Единият включи мотор, за който бяха закачени дебелите въжета, подкрепящи сивия полиран ковчег. Започнаха плавно да спускат ковчега. Когато опря дъното, издаде ечащ, почти музикален звук и Луси се разрида. Кен я прегърна, докато тя плачеше, закрила лице с длани.
Зад тях Бък каза нещо на Нова.
Гробарите започнаха да хвърлят пръст върху ковчега. Всяка буца изтръгваше вик от гърдите на Луси. Кен сякаш всеки момент щеше да заплаче.
Бък поклати глава и Нова подкара инвалидната количка към изхода на гробището.
Количката подскачаше по неравната морава, колелата й няколко пъти затъваха и Нова трябваше да ги повдига. Накрая я избута върху асфалтираната алея, където чакаше катафалката. Отне й доста време, докато извади Лоуел от количката и го настани в джипа. Сгъна количката, качи я в багажника, после запали джипа и се изгуби от поглед.
Оставих Майло в полицейския участък „Ел Ей запад“ и поех към Малибу. Комплексът „Гребенът на вълната“ не работеше.
Дали не бях хвърлил стръвта прекалено явно?
Отбих се в общината на Малибу и издирих търговския лиценз, издаден за комплекса.
По времето на издаването му съпрузите Шей живеели във вътрешността, на Рамбла Пасифика. Три години по-късно се преместили да живеят на номер 20 000 на Тихоокеанската магистрала.
Качих се в колата и поех на юг. Скоро открих адреса — едноетажна постройка от бяло дърво и зелени външни капаци на прозорците, притисната между две по-големи тухлени здания. Вероятно е била една от първите къщи, построени по крайбрежието през 20-те или 30-те години, напомняща за живота в тогава по-спокойния и по-просто устроен Малибу. Някога големите бури отнасяли по-старите сгради чак до морето.