Момиче, което изглеждаше на осемнадесет, в бяла тениска и прилепнали дънки, напъхани в ботуши от телешка кожа, седеше зад миниатюрно бюро. Дългите й прави коси блестяха в махагонови отблясъци. Върху едната си ноздра имаше диамант. Въпреки лошата си кожа, лицето й беше красиво. Постоях известно време, докато откъсне очи от маникюра си и ме погледне.
— Ъ?
— Идвам за среща с мистър Ап.
— Име?
— Санди Дел Уеър.
— Вие сте онзи, дето лекува гръбначния стълб? Мислех, че сте за утре.
Подадох й визитната си картичка.
Не остана впечатлена. Цареше пълна тишина — сякаш наоколо нямаше други хора.
— Имате ли… хмм… уговорена среща?
— Мисля, че мистър Ап ще пожелае да се срещне с мен. Свързано е с „Убежище“.
Окръгли устни няколко пъти, сякаш разпределяше равномерно червилото. Ако на бюрото й имаше молив, сигурно щеше да започне да го гризе.
— На работа съм от няколко седмици… Той е на съвещание.
— Поне го попитайте — казах аз. — „Убежище“. Бък Лоуел, Тери Трафикънт, Дентън Мелърс.
Направи страдалческа физиономия, после натисна два бутона върху белия телефонен апарат, също марка „Лусит“, както всичко в приемната.
— Някакъв продуцент. Относно Санта и Дилън… ъ-ъ… Милър… Аз… Какво?… О, добре, извинете.
Остави слушалката, погледна я и смръщи лице.
— На съвещание е.
— Няма проблеми, мога да изчакам.
— Не мисля, че желае да ви приеме.
— Наистина ли?
— Да, беше доста ядосан, че го прекъсвам.
— О! — възкликнах аз. — Съжалявам. Сигурно при него има някоя важна особа.
— Не, той е сам с… — Закри уста с длан. Намръщи се. — Да, много важна особа.
— Някоя голяма звезда ли е при него?
Отново се зае с маникюра си.
Вляво от нея имаше коридор. Минах край бюрото и се насочих към коридора.
— Хей! — извика тя, но не тръгна след мен. Тъкмо завивах на ъгъла и чух, че натиснаха някакви бутони.
Минах през облицована със сив деколин врата, край филмови плакати, показващи прицелващи се едрогърди жени на възрастта на секретарката и сексапилни мъже с четиридневни бради, каращи велосипеди и даващи си вид, че са „войници на съдбата“. Филмите бяха със заглавия от рода на „Алеята на жертвите“, „Гореща кръв“, „Горещи гащи“, а датите на прожекциите на някои от тях не бяха много отдавнашни.
Обичайният асортимент за автокино.
В дъното на коридора имаше месингова врата, ръчно кована, която бе широко отворена. На прага й стоеше Ап.
Беше на около шейсет, висок около метър и шейсет и седем и тежеше не повече от петдесет и осем — шестдесет килограма. От буклите и брадата някога бяха останали само оредели кичури върху силно загорялото от слънцето теме. Носеше тютюнево жълта жилетка от кашмир върху лимоненожълта риза с копчета, черни панталони с безупречни ръбове и кафяви мокасини от крокодилска кожа.
— Разкарайте се веднага оттук — спокойно нареди той с тона на велик човек — или ще накарам да изхвърлят навън миризливия ви задник.
Спрях.
— А сега се завъртете в обратна посока.
— Мистър Ап…
Замахна с две ръце във въздуха като император, призоваващ боговете.
— Вече извиках охраната, нахално копеле. Тръгнете си и може би ще избегнете ареста, а вестникът ви ще остане белязан до второ пришествие.
— Не работя за вестник — обясних аз. — Писател съм на свободна практика и работя върху биографията на Бък Лоуел.
Вдигнах визитната си картичка и почти я наврях в лицето му. Той я взе с гневно движение, прочете я отдалече и ми я върна.
— Е?
— Попаднах на името ви, докато правех проучвания за Лоуел, мистър Ап. Нужни са ми няколко минути от времето ви.
— Мислите, че можете да нахълтвате тук като търговски пътник ли?
— Ако ви бях телефонирал, щяхте ли да ме приемете?
— Не, по дяволите! Нито пък сега ще ви приема. — Посочи ми вратата.
— Добре. Ще го напиша така, както го разбирам. Откупуването на правата за филмиране на „Команда: Прогони светлината“ от вас. Кредитирате реконструкцията на „Убежище“, за да гледате безучастно как само година по-късно всичко се проваля.