— В някакъв конкретен период от нощта ли?
— Рано сутрин, но навън е още тъмно.
— Как се чувствате физически, когато се събудите?
— Малко отпаднала — изпотена, с пресъхнали устни и сърцебиене. Понякога започва да ме боли стомахът. Сякаш имам язва. — Натисна с пръст корема си.
— Имали ли сте язва?
— Съвсем малка, за няколко седмици — беше през лятото преди постъпването ми в колежа. Сънищата предизвикват същата болка, както тогава, но не така остра. Обикновено болката отшумява. Ако не отшуми, вземам антиацид.
— Предразположена ли сте към стомашни болки?
— От време на време се появяват, но нищо сериозно. Здрава съм като кон.
Отново обърна поглед към океана.
— Стържещият звук… Имате ли някакви предположения за него?
— Вие свързвате ли го с нещо?
Дълга пауза.
— Нещо… сексуално. Така предполагам. Заради ритмичността.
— Мислите, че мъжете са я използвали сексуално?
— Може би, но има ли значение? Това е само сън. Може би трябва да го забравим.
— Повтарящите се неприятни сънища обикновено сочат за нещо, таено на подсъзнателно равнище, Луси. Мисля, че сте достатъчно разумна и ще приемете този факт.
— Какво ли би могло да се таи в моето подсъзнание?
— Тук сме, за да разберем какво е то.
— Да. — Усмихна се. — Предполагам, че е така.
— Има ли нещо друго, което искате да ми кажете за съня?
Замисли се.
— Понякога сякаш фокусът се сменя — точно по средата.
— По-ясна или по-мъглява става сцената?
— И двете. Сякаш някаква камера се движи напред-назад. Сякаш някой си играе с обектив, скрит в мозъка ми — някакво малко джудже, зъл дух. Знаете ли какво представляват те?
— Зъл дух, обсебващ спящи жени. — „А след това ги насилва.“
— Зъл дух — повтори тя. — Сега пък се впускам в митологията. Всичко това започва да ми се струва глупаво.
— Момичето от съня прилича ли на момиче, което познавате?
— Виждам само гърба й. Не виждам лицето й.
— Можете ли да я опишете все пак?
Затвори очи и за втори път през този сеанс главата й започна да се олюлява.
— Да видим… облечена е в къса бяла рокля — много къса. Едва покрива горната част на бедрата й… има дълги крака. Стегнати бедра… като на състезателка по аеробика… и дълги черни коси. Висят надолу като завеса.
— На колко години е според вас?
— Хм… тялото й е младо. — Отвори очи. — Най-странното е, че тя изобщо не помръдва, дори когато мъжът, който я носи, я оставя на земята. Като човек… който не е в състояние да владее тялото си. Само това си спомням.
— Нищо за мъжете?
— Нищо. — Хвърли поглед към дамската си чанта.
— Но един от тях със сигурност е баща ви.
Бързо сключи длани и пръстите й се сплетоха в здрава хватка.
— Да.
— Виждате лицето му.
— За миг се обръща и виждам лицето му.
Беше пребледняла и по челото й отново бяха избили капчици пот.
— Какво ви тревожи в този момент, Луси?
— Когато говоря за това… Когато разказвам, имам чувството… Сякаш отново сънувам.
— Загуба на контрол.
— Да. Сънят ме плаши. Не искам да бъда отново там.
— От какво се страхувате?
— Че ще ме открият. Аз не трябва да съм там.
— А къде трябва да бъдете?
— Да се върна там, вътре.
— В дървената колиба?
Кимване с глава.
— Някой казал ли ви е да стоите вътре?
— Не знам. Знам само, че не трябва да съм там.
Разтри с длани лицето си, също както Майло, когато е изнервен или разсеян. На скулите й останаха червени петна — като при висока температура.
— Какво означава всичко това?
— Не знам още. Ще е необходимо да узнаем повече за вас.
Изпъна краката си напред. Пръстите й останаха сплетени, кокалчетата — бели като тебешир.
— Вероятно отдавам по-голямо значение на всичко това. Защо е необходимо да хленча заради някакъв глупав сън? Здрава съм, имам добра работа — има толкова хора без дом, други ги застрелват на улицата, трети бавно умират от СПИН.
— Това, че други живеят по-тежко, не означава, че вие трябва да страдате мълчаливо.
— Животът на някои хора е много по-тежък. Аз съм късметлийка, доктор Делауер, можете да ми вярвате.