И двамата седнахме в леглото. Целунах я по челото.
— Почивай си.
— Всичко наред ли е, Алекс?
— Просто една от моите безсънни нощи. Нали ме познаваш.
— Понякога се питам дали все още те познавам — прошепна тя. Но затвори очи и издаде нацупено устни напред. Целунах ги и погалих с пръсти клепачите й. Придърпа завивката около главата си и се сви на кравай.
Движех се по Броуд Бийч, Зума, Колонията, Карбън Бийч, Ла Коста.
Над дома на съпрузите Шей имаше ярка светлина. Две коли — мисля, от района на Малибу — бяха паркирани на банкета край шосето — „Порше“ и „Корвет“. Между тях имаше „Олдс-88“, сравнително по-стар, който ми изглеждаше смътно познат. Спрях зад „Корвет“-а и приближавах към входа на къщата, когато вратата се отвори и от нея заднишком излезе някакъв мъж.
Стори ми се, че чувам глас от вътрешността, но шумът откъм шосето и океана правеше невъзможно да се различат думите.
— Махнете се! Ще повикам полиция!
— Само го…
— Вън! Излезте навън! Ще се обадя в полицията!
Мъжът отново тръгна към къщата. Този път бях достатъчно близо, за да чуя женски глас.
— Хайде, обадете им се, Гуендолин. Кажете им, че сте убийца.
Втурна се към вратата.
Жената нададе писък:
— Копеле!
Мъжът отново залитна, отблъснат със сила от вратата.
Озова се под сноп светлина.
Шеръл Бест — в тъмен костюм и вратовръзка, темето му лъщеше като топка за билярд.
Бях съвсем близо зад него, когато отвътре се опитаха да затворят вратата. Протегна напред десния си крак и успя да вмъкне ходилото си навреме. Глезенът му остана заклещен между прага и самата врата. Извика от болка.
В отговор — заплахи и ругатни от страна на Гуен Шей. Том не й помогна, вероятно беше сама в къщата.
Бест се опита да освободи глезена си, но това се оказа невъзможно.
През пролуката между вратата и касата Гуен Шей продължаваше да крещи. Натискаше с цялата си тежест вратата, опитвайки се да счупи глезена.
— Престанете, заклещен е! — извиках аз.
Очите й се разшириха уплашено, когато видя лицето ми. Отвори вратата, срита няколко пъти крака на Бест, докато го освобождавах от заклещването, после я затръшна.
Бест лежеше на земята и стенеше от болка. Помогнах му да се изправи, но когато стъпи на десния си крак, подскочи и трябваше да го подкрепям, за да се движи.
— Да се махаме оттук — предложих, опитвайки се да го довлека към спряния „Олдс“.
Поклати глава:
— Аз оставам.
— Ами ако се обади в полицията?
— Не го е направила досега, нали? Защото съзнава, че е виновна. Намирисвам вината от километри.
Скръсти ръце на гърдите си.
— Ами ако има оръжие? — попитах аз. — Така се случват трагичните инциденти.
Извърна поглед.
— Хайде да поговорим трезво. Научих неща, които може да…
Сграбчи ръката ми.
— Какви неща?
— Ако си тръгнете и обещаете да не се срещате отново с тази жена, ще ви кажа.
Погледна към къщата. Разтърси десния си крак и примижа от болка. Загледа се в прелитащите по шосето коли, после отново обърна лице към къщата.
— Приемам го като тържествен обет — рече той.
— Разкажете ми — подкани ме Бест, вече седнал зад волана, докато масажираше глезена си.
— Мислите ли, че трябва да потърсите лекарска помощ за крака си?
— Не, не, няма му нищо.
— Трябва да ми обещаете, че няма да предприемате нищо на своя глава.
— Това не мога да ви обещая.
— В такъв случай нямам право да ви разкажа.
— Вие се заклехте!
— Заради самия вас, преподобни.
— Мога сам да се грижа за себе си.
— Виждам.
Ноздрите му се разшириха — в момента никак не приличаше на Божи служител.
— Добре. Станах за посмешище. Като Моисей, когато говорел на един храст…
— Преподобни отче, последното нещо, което желая, е да удължавам мъките ви. Но също така искам да науча цялата истина за Карен.
— Защо?
— Заради моя пациент — отвърнах аз, като се стараех да звуча искрено, без да се налага да навлизам в подробности.
— Трудно е да се повярва.
Протегна ръка да опипа отеклия си глезен, но се спря и докосна с пръсти висящите на стартера ключове.