— Ако наистина знаете нещо, докторе, разкажете ми. Доверете ми се, ще постъпите правилно.
— Не и докато не обещаете, че няма да предприемате нищо. Ако се намесвате с действия като тези, само ще забавите процеса.
— Ще забавя процеса? Означава ли това, че има напредък?
— Известен напредък. Съжалявам, зная, че от много време живеете само с тази мисъл, но ще се наложи да проявите още търпение.
— Още търпение — повтори той, като раздвижваше крака си. — Защо дойдохте тук тази вечер?
— Защото вероятно ще се окажете прав, че съпрузите Шей знаят нещо. Но ако вие се намесите, възможно е никога да не узнаем какво е то. И няма да ви кажа нито дума повече, докато не се убедя, че ще ни помагате.
— Добре. Обещавам да не предприемам нищо, което би ви затруднило.
— Абсолютно нищо — подчертах аз. — Никакви контакти с лица, свързани по някакъв начин със случая, докато не ви кажа, че няма да навредят на разследването.
— Добре, добре. Какво знаете?
Разказах му част от откритията си, без да споменавам имена. Все по-голяма бе вероятността нещо да се е случило с Карен по време на празненството, Феликс Барнард да е узнал за него, да се е опитал да се облагодетелства от наученото и в крайна сметка алчността да го е погубила.
Лицето му трепереше от гняв. Направи усилие да си придаде спокойно изражение.
— Знаех си, че този човек крие нещо. Любезен, прекалено любезно се държеше. Никога не съм му вярвал изцяло. Как е умрял?
Разказах му и накрая заключих:
— Ето защо трябва да бъдем предпазливи, преподобни. Ако тогава запазването в тайна на узнатото от него е струвало отнемането на човешки живот, то и сега не биха се поколебали да убият.
— Да, да — съгласи се той. Но в гласа му нямаше страх, а само безпристрастна констатация.
Бях поискал прекалено много от него. Спомних си за картината в кухнята му — „Похищението на Дина от Сихем“ — и се запитах дали не греша, като му се доверявам.
— А после? — попита той, поглеждайки към дома на съпрузите Шей.
— Нямаме доказателства за директна намеса от тяхна страна засега. Единствено предположението, че те може да са наели Карен да работи на празненството. А и до този момент не сме получили потвърждение на тази хипотеза.
— Не мога да повярвам. Как успяват да се измъкнат? Виждате какво стана току-що. Ако е невинна, защо не извика полиция? А магазинът им е затворен от два дни, той от два дни не се е появявал. Може да се е усъмнил, че нещо предстои да се случи и е напуснал града. Не е ли бягството първият признак на вина?
— Откъде знаете за магазина, преподобни?
Не отговори на въпроса ми.
— Пак сте ги наблюдавали?
Усмивката му приличаше на озъбване.
— Какво ви накара да ги следите отново?
— Телефонният разговор с вас онзи ден. По тона ви разбрах, че сте попаднали на нещо. Пациентът ви вече готов ли е да се срещне с мен?
— Пациентът ми е в траур. Смъртен случай в семейството.
— О, не! — Улови с ръце волана и се отпусна ниско на седалката. — Искрено съжалявам. Починалият — или починалата — близък ли беше? Можете ли да ми кажете поне пола на човека, когото лекувате, за да мога да се моля за него?
— Жена.
— Така и предполагах. Женското страдание… горката тя! Да се надяваме, че ще дойде ден, когато тя ще е в състояние да надмогне скръбта.
— Да се надяваме.
— Естествено, сега не можете да настоявате. Подобни неща не могат да се ускоряват.
Обърна се и улови ръката ми.
— Когато тя е в състояние — независимо след колко време ще е това — веднага ми се обадете. Може би аз ще й помогна. Може би ще си помогнем взаимно.
Кимнах и излязох от колата.
През отворения прозорец Бест допълни:
— Вие сте добър човек. Простете ми, че се усъмних в намеренията ви.
— Няма какво да ви прощавам.
— Религиозен ли сте, докторе?
— По свой собствен начин.
— Какъв е той?
— Не вярвам, че светът е хаотичен.
— Важна крачка към вярата. Всеки ден се опитвам да си напомням това. Понякога е лесно, понякога — трудно.
37.
— Всичко е като в сюрреалистичен филм — каза Луси.
Беше девет часът сутринта и най-накрая бях успял да се свържа по телефона с нея в къщата в Брентууд.