На верандата пред сградата двама чернокожи на около шейсет играеха домино. И двамата бяха облечени в бели ризи с къси ръкави и панталони с копчета тик-так. По-едрият бе с тиранти. В ъгъла на устата му висеше цигара.
По-слабият беше с абаносов цвят на кожата, а лицето му имаше остри черти, които му придаваха особен чар. Имаше гъста коса, прибрана назад с помада. Можеше да мине за недотам талантливия по-малък брат на Чък Бери.
Когато приближих по алеята, прекъснаха играта. Плочките на доминото бяха боядисани в яркочервено и безцветен флуоресцент с прецизно оформени бели кръгчета. Не можех да преценя кой водеше играта.
— Господа — обърнах се към тях, — тук ли живее Еджли Силвестър?
— Не — отвърна слабият.
— Познавате ли го?
Поклатиха отрицателно глава.
— Добре, все пак благодаря.
Вече се отдалечавах, когато едрият попита:
— Защо се интересувате?
Цигарата беше в ръката му — мокра и угасена. Потеше се обилно, но едва ли беше от притеснение.
— Репортер съм — казах аз — от „Ел Ей Таймс“. Готвим материал за стари неразкрити престъпления за притурка в неделния брой. Силвестър е работел в мотел, където преди двадесет години е станало убийство. Жертвата бил един частен детектив. Редакторите мислят, че от това ще излезе добър материал.
— Непрекъснато стават десетки нови убийства — включи се в разговора слабият. — Градът е в пълен хаос, никакъв ред и законност, а вие ще пишете за минали неща.
— Публикациите за съвременните убийства плашат хората. Обаче в разказите за стари престъпления читателите откриват романтизъм — знам, аз също го считам за абсурдно. Но скоро започнах работа, не мога да споря с шефа. Както и да е, благодаря ви.
— А пари има ли в тази работа? — попита по-слабият. — За хората, които се съгласят да разговарят с вас?
— Ами не ми е разрешено да плащам за интервюта, но ако информацията е съществена… — Свих рамене.
Двамата се спогледаха, после единият постави плочка домино.
— Мистър Силвестър разказвал ли ви е нещо за въпросния неразкрит случай? — попитах аз.
Спогледаха се повторно.
— Колко ще платите? — попита дебелият.
Колко ли имах в портфейла си? Вероятно около сто долара.
— Наистина не би трябвало да плащам. Освен ако информацията действително е от важно значение.
Едрият близна края на цигарата.
— Колко, ако успея да ви намеря мистър Силвестър?
— Двайсет гущера.
Изсумтя презрително, изсмя се и поклати глава.
— Това, че ще го намерите, не означава нищо. Какво ще ми гарантира, че ще се съгласи да разговаря с мен?
Пак се изсмя:
— Ако му платиш, ще се съгласи, мой човек. Той обича парите. — Огледа моя „Севил“. — Какъв е, модел седемдесет и осма ли?
— Седемдесет и девета.
— Вестникът не ти ли плаща достатъчно, за да му купиш нови гуми?
— Както вече споменах, скоро започнах.
— Четиридесет гущера, за да ти намеря човека — рече той.
— Тридесет.
— Тридесет и пет. — Протегна разтворена длан.
С болезнено изражение извадих парите и му ги дадох.
Стисна ги доволно в ръка и се усмихна.
— Добре — казах аз, — къде е Силвестър?
Засмя се самодоволно и посочи слабия мъж срещу себе си.
— Кажи „Здравейте“, мистър Силвестър.
Слабият затвори очи и се засмя, като клатеше напред-назад стола си.
— Здрасти, здрасти, здрасти. — Подаде ръка. — Здравейте от звездата на шоуто.
— Докажете, че вие сте Силвестър.
— Една стотачка и ще докажа.
— Петдесетачка.
— Деветдесет.
— Шестдесет.
— Осемдесет и осем.
— Шестдесет и пет, това е таванът.
Спря да се усмихва. Имаше суха кожа, за разлика от едрия. Очите му блестяха като тлеещи въглени.
— На него дадохте тридесет и пет само за да ме посочи с пръст, а аз ще получа едва тридесет повече. Това е глупаво, човече.
— Седемдесет, ако наистина сте Силвестър. И това е максимумът, защото оставам на нула.
Извадих всички банкноти от портфейла си и ги размахах.
Смръщи лице, пресегна се с ръка назад и извади портфейл, имитация на алигаторска кожа. Отвори го и ми показа омазнена карта за социална осигуровка, издадена на името на Еджли Силвестър.