— Някакъв документ със снимка?
— Не е нужно — отвърна той, но ми показа шофьорската си книжка. Срокът й бе изтекъл преди три години, но снимката беше неговата, адресът и името също го потвърждаваха.
— Добре — казах аз, подадох му двадесетачка, а останалите пари прибрах.
— Хей! — извика той, ставайки от стола.
— Останалото, когато свършим.
Едрият се обади:
— Попаднахме на умник, Еди. Уличен умник, ако разбираш какво искам да кажа.
Силвестър гледаше двайсетачката, сякаш беше белязана.
— Откъде да знам, че си почтен, човече?
— Не можеш, защото ако се оплачеш в „Таймс“ и шефът ми разбере, че съм платил, за да получа информация, ще ме изхвърли на улицата. Не искам да ми пробутваш измишльотини, ясно ли е? Интересува ме само какво се е случило.
— Което си е честно, честно си е, Еди — намеси се едрият. — Точка за него.
— Да го начукам на майка ти! — изруга Силвестър.
Дебелият се разсмя:
— Защо, Еди, когато аз вече чуках майка ти и тя ме изцеди като лимон?
Силвестър го удостои с убийствен поглед и за момент помислих, че ще се сбият. После дебелият се начумери, намигна и Силвестър също се засмя. Взе плочка от доминото и шумно я постави върху масата.
— Очаквай продължение, дебеланко — съобщи той, изправяйки се.
— Къде ще ходиш, Еди?
— Да говоря с човека, глупако.
— Говори тук. Искам да чуя каква е тая история, за която ще ти платят седемдесет и пет долара.
— Ха! — изсумтя Силвестър. — Попитай майка ми. — Към мен: — Да идем някъде, където атмосферата не е толкова глупава.
Тръгнахме надолу по улицата, между разделените като кутийки входове на къщите. Тук-там самотна палма развяваше листа в небето при повея на бриза. По-голямата част от улицата беше гола и гореща, независимо че бе късен следобед.
Когато приближихме ъгъла, Силвестър спря и се облегна на един уличен стълб. Край нас мина жена с кафява кожа, облечена в рокля на кафяви цветя. Няколко малки деца я следваха като козлета след майка си, смееха се и говореха на испански.
— Идват тук — каза Силвестър, — работят за мизерно заплащане, дори не искат да научат английски. Що не напишете за това?
Потупа празния джоб на ризата си и ме изгледа изпитателно.
— Пушите ли?
Поклатих отрицателно глава.
— Така и предполагах. Е, за кое убийство искате да ви говоря?
— Значи в „Приключенски кът“ са станали и други убийства?
— Може би.
— Може би?
— Не беше „Риц“ — но вие знаете що за място е било, прав ли съм?
— Що за място?
— Свърталище на проститутки. Противно място — трудни момичета. Работех там, защото бях принуден. През деня поправях водостоци, а това е несигурна работа — знаете какво искам да кажа, нали? Когато е дъждовно, получаваш повиквания за ремонт на улуци и кърпене на дупките по покрива, а когато водата влиза в стаите през касите на прозорците, хората надават вой на недоволство. „Помогнете ми, помогнете!“ Няма дъжд — и хората забравят за покрива, улуците и прозорците. Не е ли глупаво?
— В мотела сте работели нощем?
— Да.
— Неприятно място.
— Ужасно място. Собствениците не го управляваха кадърно — караха я през пръсти.
— „Адвент Груп“.
Погледна ме неразбиращо.
— Момчетата от Невада. Така пишеше в първата статия по случая.
— Да, точно така — Рино, Невада. Оттам ми изпращаха чековете. Голяма досада, защото можех да ги осребря едва пет дни след получаването им. Пълна глупост.
— Става въпрос за убийството на мъж на име Феликс Барнард, частен детектив. Бивш. В статията пише, че вие сте намерили трупа.
— Да, да, спомням си. Възрастен мъж, без долни гащи, държеше си чепа в ръка. — Поклати глава: — Да, наистина беше неприятна картина. Беше застрелян в лицето.
Прокара език по напуканите си устни.
— Какво друго си спомняте за това убийство?
— Това е всичко. Повръщаше ми се, когато го открих, исках да напусна работата в мотела. И без това работех прекалено много. Сутрин ставах в пет, прибирах се у дома, опитвах се да поспя няколко часа, преди да изляза да чистя улуци. Имах четири деца, бях добър баща. Купувах им различни неща. Най-добрите обувки. В гимназията синовете ми ходеха с обувки „Флоренсхайм“, никакви кецове и маратонки.