— Що за четиво е романът?
— Ами — смути се той — трудно е да се определи. Има романтична интрига — като всяка книга на млад автор, предполагам. Изпитанията на суровия живот, влюбвания. Мисля, че критиците биха я определили като „книга за съзряването“.
— Ще е възможно ли да ми изпратите копие от ръкописа? Може би ще цитирам откъси от него в своята книга.
— Не виждам причина да ви откажа. Ръкописът и без това стои в едно чекмедже.
Продиктувах му адреса си.
— Малибу — повтори той. — Сигурно сте успяващ писател. Дарнъл казваше, че в Малибу живеят само успяващи хора.
Литературен критик, бъдещ романист, управител на мотел.
„Работеше за някакви хора от Рино.“
„Адвент Груп“. Защо името ми звучеше познато?
Дори докато е работел като управител на мотела, не се е отказвал от своите амбиции.
Изритвал Силвестър от рецепцията понякога, за да използва пишещата машина.
От начина, по който Силвестър бе реагирал на въпросите ми, бях убеден, че в нощта на убийството на Барнард Мелърс бе го освободил от смяна.
Мълинс е организирал всичко, може би дори е натиснал спусъка.
Самият той бил отстранен няколко месеца по-късно.
Негър със светла кожа. Рус, със сини очи.
Редки, мъхести мустаци, а не черни, извити като ятагани, както ги бе описала Луси. Но както й казах, сънищата невинаги отговарят напълно на действителността.
Нещо друго не съвпадаше. Описанието на „Младоженката“, дадено от доктор Мълинс, нямаше нищо общо с насилническия сценарий, предоставен ми от Ап. Дали Мълинс бе използвал едно и също заглавие за две различни творби?
Или Ап ми бе дал резюме на сценария, за да ме насочи в грешна посока? Дали не насочваше вниманието ми към Мълинс, защото самият той криеше нещо?
Спомних си първата си хипотеза за изчезването на Карен: мъж в луксозна кола я качва на стоп по шосето за Топанга. Не беше нужно да е кой знае колко луксозна — червено „Ферари“ също би впечатлило едно младо момиче.
Но не съществуваше нищо, което да свързва Ап и Карен, а и Мълинс не се очертаваше като невинен срамежливец.
Замислих се за обратите в кариерата му, настъпили след изчезването на Карен.
Дали Лоуел не се бе дистанцирал от своите съучастници?
Отстранявайки по-независимите сред тях?
Карен, Феликс Барнард, Мълинс? А къде беше Трафикънт?
Въпреки всичко, съпрузите Шей продължаваха да живеят на брега.
Оставих бележка на Робин и отново поех по магистралата. Караваната на Гуен беше паркирана пред дома й. Банкетът откъм брега бе зает от спрели коли. Нямаше място да оставя „Севил“-а, но банкетът от другата страна беше свободен. Паркирах колата там и се канех да пресека шосето, когато фаровете на караваната светнаха. Двигателят заработи и автомобилът бавно потегли.
Отне ми около минута, докато обърна посоката при кръговото кръстовище, още няколко да достигна до тройното отклонение и да поема на юг. Карах с максималната скорост, която движението позволяваше, и най-после видях караваната отпред, седем или осем коли ни деляха. Спря при светофара за Оушън авеню. Когато зави на изток по „Колорадо“, бях скъсил разстоянието до три автомобила между мен и форда.
Карах след него по булевард „Линкълн“, където Гуен отново пое на юг, през Санта Моника и Венеция, после по „Сепулведа“.
Навлязохме в Инглууд, смесица от епохата на Айзенхауер и новоразвиващи се азиатски предприятия. Петнадесет минути по-късно вече приближавахме булевард „Сенчъри“.
Летището.
Фургонът се вля в едно от платната към паркинга за заминаващи и продължи към терминала за международни полети „Брадли“. Известно време търсех място за паркиране на приземното ниво, въпреки че горните не бяха така претъпкани. Паркирах на третото ниво, слязох по стълбището и изчаках зад една колона. Десет минути по-късно забелязах Гуен, бутаща пред себе си инвалидната количка на Травис, с дамска чанта през рамо.
Не носеше багаж.
Над главите ни оглушително ревяха двигателите на излитащи самолети. Колите излизаха по шосето, което се промъкваше като змия през летището.
Гуен стигна до едно кръстовище. Червената светлина на светофара я спря, преди да успее да пресече от другата страна. Травис кривеше уста, извиваше глава и въртеше очи. Гуен се оглеждаше неспокойно. Вървях зад тях, като държах главата си наведена.