Майка му запази непроницаемо изражение.
Приближих се до инвалидната количка.
— Хей, приятелю?
Травис започна да се смее, като хълцаше и се тресеше. Смехът му стана по-висок и се опита да пляска с ръце.
— Млъкни! — изкрещя Гуен.
Тъжно изражение се оформи по деформираното лице на момчето. Започна да се удря с ръце и да рита с крака. Устните му се изкривиха, а от гърлото му заизлизаха неясни звуци:
— Аа-нглм!
Гуен го прегърна.
— Извинявай, захарчо. Моят малък, сладък захарчо!
Прииска ми се да се откажа от лекарската си диплома.
Гуен заговори:
— Той има нужда от мен. Никой не може да се грижи за него както трябва. Виждали ли сте в какви места настаняват деца като него?
— Има много подходящи места.
— И вие ще го настаните в такъв дом, без окото да ви мигне.
Обърна ми гръб.
— Знаете нещо достатъчно важно, за да ви плащат да мълчите — настоях аз.
— Защо непрекъснато повтаряте, че ми е платено?
Погледнах я.
— Беше преди двадесет години — каза тя.
Изглеждаше съсипана.
— Знам само, че на празненството отиде с някакви типове, а след това не я видях никога. Доволен ли сте? Защо ще ми плащат за това?
— Вие ще кажете.
Заби поглед в асфалта.
— И други са получили пари — казах аз, — някои от тях са убити. Сега, когато въжето се затяга, какво ви кара да мислите, че сте в безопасност? Или пък че Том е в безопасност, независимо че е в Мексико?
В очите й се прокрадна страх. Преди години навярно е била красива жена, едно от онези елегантни и усмихнати момичета, заради които са били изобретени бикините. Животът беше пропукал тази красота, а аз добавях още няколко уморени бръчки върху лицето й.
— Господи!
В паркинга бавно влезе кола. Фаровете й за миг ни осветиха и Гуен отскочи встрани. Колата се насочи към закусвалнята. Стар „Крайслер“ с четири врати. Двама мъже с вързани на опашки дълги коси и обувки с високи платформи слязоха от него. На багажника върху тавана му имаше платна за сърф, но не се виждаха сърфбордове.
Единият от мъжете запали цигара. Гуен се обърна с гръб към тях. Не беше уплашена, по-скоро объркана.
— Стари клиенти ли? — попитах аз.
Изгледа ме мълчаливо, после погледна ключовете в ключалката на вратата.
— Да влезем.
39.
Без да запалва осветлението, тя закара количката с Травис в задната част на магазина и отключи една врата, която водеше към складово помещение — метални рафтове с грижливо подредена стока, бюро и три сгъваеми стола. Намести Травис в единия ъгъл, свали една кутия от рафта и му я даде. Дихателна маска за гмуркане под вода. Започна да върти опаковката в ръцете си, като с усилие я задържаше да не падне, после заразглежда съсредоточено снимката на момиче с шнорхел, сякаш бе някакъв пъзел.
Понечи да мине зад бюрото. Изпреварих я и проверих съдържанието на всички чекмеджета. Само документи, химикалки, кламери и фактури.
Гуен се усмихна едва-едва.
— Да, закоравяла престъпничка като мен може да ви застреля.
— Убеден съм, че можете да бъдете достатъчно твърда. — Погледнах към Травис.
Отпусна се тежко на стола. Аз също седнах.
— Разкажете ми какво се случи — казах аз.
— Обещайте ми, че няма да го затворят в дом за инвалиди.
— Не мога да ви обещая, но ще направя всичко възможно, в случай че нямате нищо общо с убийството на Карен.
— Уморих се да ви повтарям, че не знам за никакво убийство. Знам само, че тя изчезна.
— По време на празненството в „Убежище“.
Кимна.
— Вие сте я наели да работи на празненството?
— И какво доказва това, че съм престъпничка ли? Направих й услуга, като я наех. Трябваха й пари. Бакшишите не бяха много, защото не беше кой знае каква сервитьорка, постоянно объркваше поръчките. А и онзи лицемер, баща й, не одобряваше желанието й да стане актриса, затова не й пращаше нито цент. Помогнах й, затова ли сега умират хора, а с мен се отнасят като с престъпница?
— Кога я видяхте за последен път?
— Как мога да помня? Беше преди двадесет и една години.
— Опитайте.
Мълчание.
— В разгара на празненството. Не знам колко е бил часът. Всички работехме, не съм й отделяла специално внимание.