— Имаше ли много дрога и алкохол?
— Вие как мислите? Но никой от персонала не се докосваше до тях, бях поставила ясни правила.
— Карен на бюфета ли работеше?
— В началото. После шефът се развика, че някой трябва да разнася ордьоврите, затова изпратих нея. Тогава я видях за последен път — изчезна в навалицата с поднос в ръка. Не че съм я търсила. Бях като обезглавено пиле, лудницата беше пълна. Работих до пет часа сутринта. Почистването беше изтощително, а хомосексуалистът се бе изпарил заедно с мексиканците си и ние с Том трябваше да свършим всичко сами.
— Имахте ли смени в „Долара“ на следващия ден?
— Да, следобедна неделна смяна.
— Карен също ли трябваше да работи в неделята?
— Да, но както вече казах, тя непрекъснато си вземаше почивни дни, затова никой не се изненада, когато не дойде на работа.
— Кога си дадохте сметка, че Карен е изчезнала?
— Няколко дни по-късно. Но не мислех много за това. В края на краищата не й бях майка.
— Кога ви позвъни Лоуел?
— Кой казва, че се е обаждал?
— Знам, че се е обаждал, Гуен. За да уговори цената на мълчанието. Според нашата информация това е станало три дни след празненството. Така ли беше?
Обърна една от обиците си, после я завъртя в обратна посока.
— По-скоро четири или пет дни след празненството, не съм сигурна.
— Разкажете ми за неговото обаждане.
Обърна се към Травис:
— Добре ли си, бебчо?
Момчето играеше с кутията и се кискаше.
— Той е добре, Гуен — уверих я аз.
Отново завъртя обицата. Прокашля се. Извади нещо изпод един от маникюрите си.
Кръстосах крака и се усмихнах.
— Правите от мухата слон. Лоуел не спомена нищо за парично обезщетение. Поиска среща с Том и мен, каза, че ни е приготвил допълнително възнаграждение. Останал много доволен от нашата работа.
— Къде се срещнахте с него, в „Убежище“ ли?
— Не, долу във Вали. На булевард „Топанга Каньон“, малко преди „Вентура“.
Квартал на преуспяващите от средната класа.
— Коя част на булеварда?
— Беше на… предполагам, че бихте го определили като отбивка. Парче пустееща земя.
— Край самия булевард „Топанга“?
— Всъщност малко след отклонението на новото шосе към Топанга. Зад завоя за Топанга — някаква странична улица. Не си спомням името й, но вероятно ще мога да ви заведа там.
— Вероятно?
— Беше преди много години. Почти в полунощ.
— И не ви се стори странен часът, в който е искал да се срещнете?
— Много неща ми се струваха странни. Той беше странен, непрекъснато мучеше като як. Празненството също беше странно. Искаше да ни даде пари, не възразявах.
— Той сам ли дойде?
Кимване:
— Чакаше ни, когато отидохме. Седеше в колата си.
— Каква беше колата?
— „Мерцедес“, мисля. Казах ви, че не разбирам от коли.
— Значи просто обикновена среднощна среща за получаване на пари?
— Не можеше да е по-рано, защото двамата с Том бяхме вечерна смяна в ресторанта. Някои хора трябва да работят, за да се издържат.
— Какво стана, когато отидохте на срещата?
— Той остана в колата си, каза, че сме свършили добра работа по време на празненството и затова ни предлага допълнително възнаграждение.
— Какво още каза?
— Каза, че трябва да обсъдим още нещо. Не бил сигурен, но предполагал, че едно от момичетата, работещи за нас, се спречкало с един от гостите и си тръгнало.
— Назова ли името на Карен?
— Нарече я „красивото момиче“.