— Спомена ли с кой гост се е спречкала?
— Не.
— Сигурна ли сте?
— Да.
— Физическо спречкване ли имаше предвид Лоуел?
— Предположих, че имаше предвид просто словесно спречкване. Възможно е дори да е казал „спор“, но не мога да си спомня в момента.
Сълзи напираха в очите й и тя повдигна лице, за да ги видя.
— Какво още?
— Нищо, каза само, че момичето не се е държало подобаващо, наистина прекрачило границите на доброто възпитание, но той не обвиняваше за това нас и нямаше да се оплаква, защото, ако се изключело това, бил много доволен от работата ни. После ни накара да обещаем, че пред никого няма да споменаваме за спречкването. Защото пресата само чакала да научи нещо подобно, а всеки скандал би навредил на репутацията му. А такъв би бил неизбежен, защото момичето било наругало госта, казало, че е отвратено и че ще се махне от града.
— Историята правдоподобна ли ви се стори? Карен ругаеше ли?
Сви рамене и избърса очите си.
— Не я познавах толкова добре.
— В „Долара“ имала ли е такъв проблем: да изпуска нервите си в присъствието на клиент?
— Не, само объркваше поръчките. Но на празненството беше различно — всички бяхме под напрежение, изнервени.
— Да предположим, че е избухнала, тръгнала си е от празненството и е казала, че ще се махне от града.
— Така каза той.
— Вие повярвахте ли му?
— Тогава не се замислихме над думите му.
— После той ви даде парите?
— Допълнителното възнаграждение.
— На колко възлизаше то?
Погледна Травис, после плота на бюрото.
— Пет — едва чуто каза тя.
— Пет какво?
— Хиляди.
— Допълнително възнаграждение от пет хиляди долара?
— За обслужването ни платиха петдесет или шестдесет хиляди. На фона на тази сума петте хиляди изглеждаха като бакшиш.
— В брой ли?
Кимна мълчаливо.
— Приготвени в куфарче?
— В книжна чанта — голяма като онези в супермаркетите.
— Пет хиляди долара бакшиш в хартиена чанта?
— Не беше само за нас. Каза да ги разпределим между останалите.
— Между кого?
— Между другите сервитьори, работили на празненството.
— Другите от „Пясъчният долар“ ли?
— Точно така.
— Имена?
— Един сервитьор на име Лени…
— Лени Корчик?
Кимна утвърдително.
— И Дорис, и още две жени — Мари и Сю.
— Мари Андреас и Сю Билингс ли?
— След като знаете, защо ме питате?
— Корчик е мъртъв, а Дорис живее във Вентура — казах аз. — Къде са Мари и Сю?
— Не знам. И двете бяха временни — хипарки. Мисля, че заедно отскачаха на стоп до града. Задържаха се още месец-два, после заминаха, без да предупредят никого.
— Заедно ли?
— Мисля, че Сю избяга с шофьор на товарен камион, а няколко дни след това Мари се присъедини към група сърфисти, които обикаляха по крайбрежието. Заминаха на север или на юг — не помня. Не бяхме близки. Те бяха хипарки.
— Но разделихте парите с тях.
— Естествено, бяха си ги изработили.
— По равно ли?
Дълго и дълбоко вдишване.
— Не, защо по равно? Аз осигурих договора за работа. А двамата с Том сами почистихме всичко след празненството.
— По колко им дадохте?
Измърмори нещо.
— Какво казахте?
— Двеста и петдесет.
— По двеста и петдесет долара на човек ли?
Кимване.
— За вас с Том са останали четири хиляди.
— Никой не се оплакваше. Бяха щастливи, че изобщо получават нещо.
— И Дорис ли?
— А защо не?
— Няма вид на доволен човек.
— Нея трябва да попитате.
— Ще я попитаме, когато я открием. Къде я отведе Том преди две денонощия?
Изви ръце назад и изруга тихо. Проклинаше Шеръл Бест, че я бе шпионирал.
— Къде? — настоях аз.
— Трябваше да стигне до летището, Том я откара.
— И тя ли замина на почивка?
Не отговори.
— Гуен — уморено казах аз, — ако искате да говорите, добре. Ако ли не, тогава разчитайте единствено на себе си.
— Дайте ми време. Трудно е, трябва да си спомня толкова много неща… Добре, реши да напусне града. Изнерви се, когато вие се появихте и започнахте да задавате въпроси. Мислеше ви за син на Бест — всички ви мислехме за негов син. Ровехте в стари, забравени рани. Искаше да избегне неприятния шум.