— Може би, но в миналото не е стоял със скръстени ръце. Той и Лоуел се освобождават от хората, които застават на пътя им.
— Защо не са очистили съпрузите Шей и Дорис? Отговор: правят го подборно. Ако изобщо казаното от Гуен е истина. Не забравяй, че единственото, което ти дава основание да свържеш Ап със случая, е някакво червено „Ферари“. Но то може да е било управлявано от всеки.
— Но Луси си спомня, че някой говорел със заповеден тон на Лоуел. Ап е можел да си го позволи — предвид финансовата подкрепа за „Убежище“.
— Също и Трафикънт. Е, сега, когато прибавяш и Мелърс към списъка, вече имаме четири лоши момчета. Затова да не мислим за съня като за евангелско откровение.
— Добре. Но имам чувството, че ще полудея — толкова сме близо, а не можем да разберем какво точно се е случило.
— Добре дошъл в нашия клуб. Между другото ще проуча миналото на Ап.
Издиктувах му адреса на продуцентската къща в Сенчъри Сити.
— По времето, когато се е състояло празненството, е имал къща в Малибу — вметнах аз. — В крайбрежната зона без съмнение.
Позвъних на Луси. Никой не вдигна телефона. Качих се в „Севил“-а и поех на юг към Топанга Каньон.
Щях само да проверя дали пред основната сграда има други коли освен тази на Лоуел, после веднага да се върна обратно.
Или — защо не? — ако моментът бе подходящ, може би щях да се срещна отново със стареца. Да видя как преживява загубата на сина си. В най-лошия случай щеше да ме наругае и да ме изгони. Ако убедя Нова да се разходим заедно?
В гората.
„Дървета с корони като дантела.“
Когато стигнах до кръстовището при стария път за Топанга, спрях да пропусна движещ се в насрещното платно камион. Докато изчаквах да завие наляво, забелязах кола, спряна на паркинга пред магазина отсреща.
Син „Колт“. Зад волана седеше млада жена. Когато камионът отмина, обърнах посоката на движение и спрях до „Колт“-а.
Луси погледна през страничното стъкло с изненада. После се усмихна.
И двамата излязохме от колите. Беше облечена с карирана риза и високи ботуши. Косата й бе прибрана в малък кок на тила.
— Здравейте — поздрави тя.
— Здравейте.
Обърна глава към колата с виновно изражение. На седалката имаше празна чаша от кафе и поничка.
— Едва ли може да се нарече обяд — забелязах аз.
— Аз… вероятно ще кажете, че е глупаво, но реших да отида там горе и се срещна с него.
— Не е глупаво, но изборът на времето може да се окаже неподходящ. През последните два дни научих неща, които сочат, че Карен Бест действително е изчезнала по време на празненството в „Убежище“. А баща ви е платил на определени хора, за да не говорят. Замесени са и други мъже. Много е възможно и други хора да са умрели, защото са знаели за Карен.
Лицето й загуби естествения си цвят.
— Защо не сте ми казали нищо?
— Няколко пъти ви звъних по телефона.
— О… била съм навън.
— С Кен ли?
— Не, просто се разхождах сама с колата. Наложи се той да отлети обратно в централата на компанията. Беше много внимателен с мен. През цялото време мисля единствено за Елфи.
Прехапа устни, сключи ръце на гърдите си, сякаш й беше студено.
Пристъпих към нея. Тя се дръпна назад.
— Най-тежко беше при погребението. Гледах как хвърлят пръст върху ковчега… именно на погребението действителността достигна до съзнанието ми. Появата му в онзи възмутителен бял костюм с неговата държанка. Държа се показно, сякаш погребението бе театрално представление. Дори в такъв момент не можа да спази някакво благоприличие. Време е някой да го постави на мястото му. Съжалявам, че първо не поисках съвета ви, но е време да направя нещо за себе си.
— Според мен винаги сте били относително независима.
— Не — възрази тя. — Бях самотна. И сега ще отида там горе. Моля ви, не се опитвайте да ме спрете, доктор Делауер. Какво може да ми стори той? Да се опита да ме прегази с инвалидната количка? Да насъска вярната си асистентка срещу мен?