— Луси…
— А вие какво правите тук? — Усмихна се. — Вие също отивахте там, нали?
— Луси, тези хора са опасни…
— Кои са те? Имат ли имена?
— Тарторът им вероятно е един филмов продуцент Къртис Ап. — Описах й как е изглеждал преди двадесет и една години.
— Не, не мисля, че съм го виждала. Може да е бил мъжът, оставащ с гръб през цялото време… Но кой е бил мъжът с мустаците?
— Съществуват поне две възможности. Трафикънт или друг писател на име Дентън Мелърс. Едър негър със светла кожа. Имал е мустаци, но те са били къси като на Трафикънт и руси. Той е един от убитите, вероятно защото е знаел какво се е случило с Карен.
— Не, мъжът, когото видях, определено беше бял. А мустаците му бяха гъсти и черни.
— Сънят ви може да отразява действителността в някои аспекти и да я деформира в други.
Обърна се и отвори вратата на автомобила си.
Улових я за китката.
— Вчера се срещнах с Ап, разказах му измислена история: че съм писател и работя върху биография на Лоуел. Може да открие, че съм го излъгал, и да стане нервен. Той или гангстерите му може вече да са в имението.
— Не, не са. От сутринта никой не е заминал към имението, нито пък се е връщал оттам. Наблюдавам отбивката от зори.
— Наблюдавали сте разклонението към имението?
— Непреднамерено, седях тук и събирах кураж. Спрях, за да си купя кафе и да използвам тоалетната. Тъкмо се канех да се върна при разклонението.
— Как може да сте сигурна, че никой не ви е наблюдавал?
— Така е, можете да ми вярвате. Никой дори не се е приближавал до колата. Аз бях тази, която наблюдаваше.
— Стояли сте там отпреди изгрев?
— Знам, че според вас съм постъпила глупаво, но трябва да се изправя лице в лице с него и веднъж завинаги да го изтрия от живота си.
— Разбирам това, но моментът е неподходящ.
— Трябва да е подходящ. Съжалявам. Вие сте прекрасен човек. На вас се доверявам повече от на всеки другиго. На вас и Майло. Но това е нещо, което се е натрупвало през целия ми живот. Не мога да отлагам повече.
— Още съвсем малко, Луси.
— Докога? Нямате никакви доказателства за смъртта на Карен. Полицията никога не би започнала разследване.
— Докато сме сигурни, че е безопасно.
— Сега е безопасно. Там горе няма никой. Освен това отиването ми няма да се стори странно на никого. Той е пожелал да се срещне с мен. Какво толкова има в една среща между баща и дъщеря?
— Луси, моля ви!
Потупа ме по рамото.
— Пациентката сама си помага. Това се казва напредък в лечението, нали?
— Единствената ми цел като ваш терапевт в този момент е да се грижа за безопасността ви.
— Ще оцелея. Блудната дъщеря се завръща. Може би не мога да разкривам престъпления, но мога да опитам да потърся справедливост за себе си.
— Каква справедливост? — Долових остри нотки в гласа си.
Изгледа ме продължително, после се засмя:
— Не, не възнамерявам да се правя на Мръсната Хариет. Ако искате, претърсете ме за оръжие. Просто за мен е важно да се срещна с него. Да си докажа, че нямам нужда от него.
Качи се в „Колт“-а.
— Може би допускам грешка, но ще си бъде моя.
Запали двигателя. Потегли бавно.
Изчаках, докато колата се скрие от погледа ми. После се качих в „Севил“-а и я последвах.
42.
Караше бавно и аз трябваше да внимавам да не скъсявам дистанцията. Когато стигнах до живия плет при разклонението за „Убежище“ обаче, колата й не се виждаше. Започнах изкачването по хълма. Състезател по бързо ходене вероятно би стигнал по-бързо от мен до двукрилата порта на имението. Луси я бе оставила отворена. Втората порта също не беше затворена.
Още няколко подскока по сенчестия черен път и дърветата се дръпнаха встрани, разкривайки голямата сграда, кафява като стъблата на калифорнийските борове, между които се беше сгушила. „Колт“-ът бе обърнат и паркиран пред сградата до джипа и мерцедеса на Лоуел.
Други автомобили не се виждаха. Входната врата беше затворена и аз реших, че Луси вече е влязла. Но тогава тя се появи иззад своята кола — вероятно вземаше нещо от багажника.
Не, ръцете й бяха празни. Джобовете не бяха издути.
Устата й увисна отворена, когато паркирах до нея.
— Приемете го като повикване в дома на пациента — казах аз.