Стигнахме при нейния „Колт“. Но вместо да отвори шофьорската врата, тя заобиколи отзад и отключи багажника.
Изтичах до нея, докато тя изваждаше права лопата. Сложи я на рамо.
Чисто нова, етикетът още висеше на дръжката. Носейки я като пушка, Луси тръгна към сградата.
Препречих й пътя.
Тя ме заобиколи. Отново застанах на пътя й.
— Хайде, Луси.
Отново ме заобиколи. За пореден път я настигнах.
— Не му позволявайте да ви манипулира, Луси.
— Нищо. Може би ще разберем това.
Сега вървяхме бързо край сградата.
— Ще се обади на приятелите си. Те ще тръгнат след вас.
Сякаш не ме чу. Хванах ръката й. Тя се освободи от хватката.
— Чуйте ме, Луси…
— Нищо няма да направи. Никога не прави нищо, само говори, това може: да говори, говори, говори…
— Все пак е опасен.
— Той е нищо. — Яростна усмивка. — Нищо.
Стигнахме неасфалтирания участък зад сградата. По просторите се вееше дамско бельо. Задната врата беше затворена. Нова се бе отзовала на виковете на Лоуел.
Кимвайки с глава, сякаш в отговор на някакво предложение, Луси се шмугна в зеления гъсталак.
Ниски храсти и млади фиданки, засенчени от клоните на дърветата, отстъпиха място на гъсти трепетлики, пълзящи бурени, къпини и широколистни растения, които приличаха на някакъв вид гигантска лилия.
Луси си проправяше път с ръце, а когато това вече бе невъзможно, започна да ги отстранява, замахвайки с лопатата. Инструментът обаче не беше мачете и не след дълго Луси дишаше учестено и пъшкаше в безсилен гняв.
— Защо не ми дадете лопатата?
— Това не е ваш проблем — отвърна тя, продължавайки да вършее. — Ако наистина мислите, че ни грози опасност, не се излагайте на нея.
— Зная в какво се забърквам.
Докосна за миг ръката ми, после продължи да проправя път през гъсталака.
Алтернативите ми бяха или да отида с колата до магистралата и да се опитам да се свържа с Майло, за да я изнесем от имението, или да остана с нея и да изчакам първата възможност да я отведа.
Физическият сблъсък вероятно щеше да съсипе изградените в процеса на терапията отношения помежду ни, но можех да го понеса, ако знаех, че така ще я опазя жива. Ако окажеше съпротива обаче, нещата можеха да се усложнят, дори да бъдат съпроводени от грозни сцени.
Може би най-доброто решение бе да остана с нея. Дори ако откриеше местоположението на гроба, скоро щеше да проумее, че ексхумацията само с една права лопата е свръх нейните възможности. А мисълта, че ще е сама там, в гората, адски ме плашеше.
Може би надценявах опасността. Лоуел беше чудовище, но по свой, макар и отблъскващ начин се бе опитал да се помири с нея. Щеше ли да я обрече на смърт?
Бе изминала едва няколко метра, но растителността се бе затворила след нея като врата на активиран капан и аз едва успявах да различа карираната материя на ризата й между храстите пред мен. Обърнах се назад. Къщата също едва се виждаше. Нямаше оформена пътека, но докато вървях след Луси, започнах да различавам нещо като по-утъпкана ивица във влажния килим от нападали листа.
Отдавна неизползвана пътека.
Луси се движеше с бърза, уверена крачка, доколкото гъстата растителност го позволяваше.
Сякаш знаеше къде отива.
Насочвана от съня.
Проправяйки си път с ръце между преплетените клони, не след дълго вече я следвах по петите. Дърветата ставаха по-високи, короните им по-гъсти и скоро над главите ни преобладаваше зеленото, само тук-там можеше да се види късче синьо небе. Над нас и около нас всичко сякаш ни ограждаше с плътна завеса. От време на време чувах уплашеното пърхане на криле, но самите птици оставаха извън полезрението ми.
По време на мълчаливия си поход преминахме край три дървени бунгала. Мушици и жилещи насекоми се забавляваха да облитат лицата ни. Внезапно излитане на огромна кафява птица едва не ме доведе до инфаркт. Успях да зърна голямата й квадратна глава и криле, достигащи около метър и петдесет ширина в разтворено положение. Рогата сова. Последвалата тишина ме изнерви още повече.
Луси сякаш не забелязваше нищо. Лицето й бе осеяно с червени петна от ухапванията на насекомите, а дланите й бяха разкървавени от борбата с бодливите храсти и къпинака.
— Дайте почивка на ръцете си.
— Не — отвърна тя, но все пак ме послуша.