Напредването през гъсталака не беше лесно, независимо че моите ръце бяха силни и закалени от тренировките. Нейните сигурно вече бяха изтръпнали от преумора. Изтръгвах и съсичах всичко пред себе си, питайки се с каква преднина ще разполагаме. Съзнавах, че оставяме ярка следа за онзи, който реши да тръгне след нас.
— Дори да я намерите — казах аз, задъхвайки се, — след толкова много години няма да прилича на човешко същество. Всъщност възможно е от нея да не е останало нищо. Животни често изравят костите и ги разнасят.
— Знам. Научих го по време на съдебния процес.
Гъсталакът стана труднопроходим, а аз едва се държах на крака. Луси се взираше в небето.
„Може би оглежда да открие корони, разстилащи се като дантела?“ От всички страни ни заобикаляха дървета от различни видове, хаотична колонада от стволове, издигащи се над ниския гъсталак.
Часът беше два и четиридесет. Слънцето бе достигнало най-високата си точка и сега беше зад нас, танцуваше игриво в пролуките между клонака — едно мъничко ослепително огледалце.
Долових нов звук — като стичаща се вода, малко поточе като видяното от мен по пътя за имението.
Необходимата влага, която ускорява процеса на разложение.
— Дори да я намерите, какво ще направите?
— Ще взема нещо със себе си. Могат да направят тестове и да докажат, че е била тя. Това би било веществено доказателство. Нещо.
Чух изпращяване зад себе си и спрях. Луси също го бе чула, защото се взираше в гората зад нас.
Тишина.
Повдигна рамене и избърса лице с ръкава на ризата си. Беше трудно да преценим на какво разстояние от основната сграда се намираме. Усещах соления вкус на пот по устните си, очите ми пареха от нея.
Стигнахме до плътна, гъсто сплетена завеса от бръшляноподобни растения, чиито въжета бяха твърди като камък. Лопатата не можа да ги съсече. Луси се нахвърли върху тях, започна да ги дърпа и скубе, от което дланите й плувнаха в кръв. С усилие я издърпах назад и огледах бръшляните. Въпреки чудовищните размери на въжетата и листната маса, основата при корена бе сравнително малка — около шестдесетсантиметрово двойно разклонено стебло.
Започнах да сека с лопатата едното разклонение малко над мястото на разделяне от основния ствол. Във въздуха се разлетяха прах и насекоми, а в далечината чувах шума от бягането на животни. Бицепсите ми се бяха напомпали, а в раменните мускули се появи пулсираща болка. Накрая успях да пресека достатъчно въжета, за да дръпна назад зелената бръшлянова мрежа и да продължим нататък.
Беше пълно с крайбрежни секвои, чиито огромни червени стволове образуваха величествена колонада. Трийсетметрови чудовища от Севера, чийто връх тънеше в сянката на короните им. В подножието на отделни места растяха туфи папрат. Пръстта бе сива като пепелище за барбекю, покрита с окапали листа и изсъхнали клони. През плътната завеса на високите корони слънцето се виждаше като парченце слюда.
Завесата.
Като дантела?
Луси започна да се провира между мамонтестите стволове.
Отиваше в точно определена посока.
Светлина.
Късче от деня, което ставаше по-голямо, колкото повече приближавахме към него.
Луси излезе на огряното от слънцето място и разпери ръце, сякаш искаше да събере неговата топлина и светлина в себе си.
Намирахме се на открито място, затворено между хълмист склон и мескитов храсталак, какъвто бях видял край планинското шосе. Отвъд хълмовете се издигаха планински върхове.
Пред нас се разстилаше широка долина, обрасла с високостебли тънки треви, между които блестяха лъкатушещи сребристи серпентини.
Десетки тесни поточета, тънки и криволичещи като линиите върху географска карта. Ромоленето достигаше до нас едва доловимо…
Последвах Луси, която тръгна през тревата, стъпвайки в меката почва между поточетата.
Спускахме се към обрасло с мъх сечище. В средата му имаше езерце, широко около тридесет метра, с морскозелена вода, чиято повърхност бе покрита с ярка пелена от плаващи растения. На места във водата се образуваха мехури, които се понасяха по течението. Полусферичните листа на хиацинти плаваха необезпокоявано по езерната повърхност. По тях кацаха и отлитаха пъстрокрили водни кончета.
На отсамния бряг имаше още една дървена колиба — съвсем като онези, които бяхме оставили зад себе си.
Почернели прогнили дъски, покрив от мъх и лишеи, разковала се врата, увиснала на една от пантите.