Нещо зелено се виждаше пред прага й. Изтичах дотам.
Метал. Метална плоча, която някога вероятно е била от бронз. Лайстни по ръбовете. Гравиран надпис. Заех се да отстранявам наслоената пръст и мръсотия, докато изпод тях не се показаха калиграфски изписани букви.
Издърпах вратата встрани и влязох. Подът също бе черен, прогнил като торф, изпълващ помещението със странна сладникава миризма. През останалите без стъкла крила на прозорците виждах неподвижните зелени води на езерцето.
Дървените стени бяха просмукани от миризмата на гнило. В единия ъгъл имаше останки от мебели: малка метална масичка, безвъзвратно ръждясала и останала без крака, със зелени петна, покрита от бръмбари и пълзящи буболечки. Върху плота имаше нещо. Отстраних насекомите и изгнилите листа и пред мен се показаха черните лакирани бутони на пишеща машина. Още малко почистване и се появи златна емблема и девизът на фирмата „Роял“.
До масата стоеше някогашен кожен стол, от който сега бяха останали само парчета съсухрена кожа и шепа видии. На пода до креслото имаше три метални обръча, заварени върху ръждясала стойка.
Спирала от тетрадка. Още нещо — от мед, покрито от зелена патина.
Коленичих. Нещо пропълзя по крака ми. Отстраних го с удар.
Патината се оказа мъх. Не мед, а злато.
Златен резервоар във формата на куршум със сребристожълт клипс.
Капачка от писалка.
В горния й край гравирани инициали МБЛ.
Прибрах я в джоба си и разрових с крак тънкия слой влажна пръст.
Луси не бе влязла след мен. От прозореца я видях да отива към езерцето и да се взира в отсрещния бряг.
Там имаше две дървета…
Гигантски плачещи върби, дебелите им коренища пълзяха над земната повърхност и се потапяха във водите на езерцето.
Клони с жълто-зелени листа с форма на източени остриета се протягаха към земята, където се вкореняваха и даваха живот на нови издънки, покрили целия бряг.
Като часови.
През листната завеса слънцето пробиваше с диамантени отблясъци.
Мрежа в бебешко синьо, ефирна като дантела.
Излязох, тичайки.
Луси бе втренчила поглед в участък между дърветата — голо хлътнало място.
Взе лопатата от ръцете ми и тръгна към другия край на брега. Пристъпваше на пръсти точно по границата между брега и водата.
Затвори очи и се подхлъзна. Преди да успея да я уловя, единият й крак потъна до глезена. Изтегли го. Крачолът на джинсите бе прогизнал. Разтърси крак и продължи напред. Спря при голия участък с лице, обляно в сълзи.
Прегръщаше лопатата като бебе.
Вдъхновение…
Запазеното за Лоуел място.
Да погребе Карен тук… може би за компания?
Той определено се нуждаеше от компания: от низкопоклонничество и хвалебствията на почитатели и последователи, а когато тях ги нямаше — от възхищението на млади жени.
„Изпратете ми някоя — да е симпатична.“
Дали тук не бяха погребани и други жени?
Първата ми догадка, след като чух историята със съня, бе, че той е блудствал с Луси като дете. Но в подхода му към нея днес имаше нещо повече от сексуални намеци: коментарите относно нейните крака, физиологичните й навици. Начинът, по който се изперчи със сексуалната авантюра с леля й!
Въпреки всичко, не можех да се освободя от усещането, че в случая с Луси той преследваше друга цел.
„Остани с мен и аз ще ти покажа света, хлапе.“
С тялото, което го предаваше, слава — вече повехнала, Лоуел изпитваше потребност да има семейство.
Отдавна бе престанал да идва на това място.
Вдъхновението го бе напуснало.
Луси се изправи.
Без да проговори, започна да копае.
44.
Не ми позволи да й помагам.
Най-горният почвен слой се поддаваше лесно, но под него имаше твърда глина и Луси надаваше вик на безсилна ярост при всяко забиване на лопатата. Изтръгнах я от ръцете й. Усещах тежестта на всяка секунда, докато копаех дупката — един на два метра, потъвайки в изкопа и изхвърляйки пръстта с ожесточението на маниак, чийто ентусиазъм се подхранва от поредната лопата пръст, изгребана от ямата. Ръцете ми тежаха като олово.
Никакви следи от кости. Достатъчно бе да се покаже съвсем малка костица и щях да изтръгна целия скелет. Дори да не постигнехме напредък, щях да продължа да копая още пет минути.